Ева Фьолер - Златният мост

— От самото начало у теб ми хареса чувството ти за хумор — рече той. — Това, че си толкова твърдоглава. И че не си от онзи тип жени, които пърхат с мигли.

Веднага престанах да се взирам в него и небрежно погледнах към ноктите си. Бяха доста наядени поради стреса от последните дни. Матурата по математика не им се бе отразила добре, а Париж просто ги довърши, особено този век тук.

— Ядеш си ноктите — констатира Себастиано.

— Да, правя го винаги когато съм стресирана. — Вместо стресирана произнесох затруднена, което в случая беше същото.

— Какви затруднения имаш? — поиска да узнае Себастиано.

— Ах, толкова са много, че не бих могла да ги изброя.

— Опитай. Аз съм добър слушател.

Погледнах го с изненада и доволство. Той бе започнал бавно да се отпуска!

— Ами най-лошото е, че ми липсва домът във Франкфурт. И… Италия. Най-вече Венеция.

В този момент задържах дъха си.

Объркано изражение се появи върху лицето на Себастиано.

— Защо Венеция?

— Често съм била там и много я обичам.

— Какво си правила там?

— Първия път бях с родителите ми. Баща ми е… учен, ала това вече ти го казах. Занимава се с разкопки на исторически обекти. Така опознах и обикнах Венеция.

Натъртих думата обикнах , при което го погледнах настойчиво.

— Венеция — повтори той бавно. Прозвуча замислен и малко объркан. — Чувал съм за този град. Построен в лагуна. С много канали и палаци [10]. А за карнавала хората носят маски. Мисля, че някой ден бих искал да посетя Венеция.

Развълнувана, погледнах лицето му. Очите му бяха станали мрачни. В тях имаше нещо блуждаещо и в същото време търсещо. Беше толкова близко! Трябваше само още малко да му помогна, като му опиша всичко. Тълпата навсякъде около „Риалто“ [11]. Двореца на дожите, огрят от пролетните слънчеви лъчи. Златния ангел на камбанарията на „Сан Марко“. Високите колони на площада. Ако му разкажех всичко до най-малката подробност, щеше да си възвърне паметта! За съжаление, точно в този момент каретата спря. Бяхме пристигнали.

Себастиано плати на кочияша и му нареди да изчака до края на представлението.

Театърът се намираше vis-à-vis [12]един дворец, който Сесил ми бе описала, а също и откъде театърът носеше името си — беше бившата резиденция на херцога на Бургундия.

Самият театър беше с традиции — според Сесил от десетилетия се ползваше от различни театрални трупи. Според самокритичните ѝ думи трупата, в която се изявяваше като драматург, не беше толкова известна. И все пак тя бе убедена, че това няма да продължи дълго, защото залагаше големи надежди на собственоръчно написаните си пиеси.

— Един ден шички ще ми лешат ф краката — заяви тя триумфално, с уста все още пълна с топчета.

Хванах Себастиано под ръка и двамата прекрачихме прага на театъра — средно голяма зала, осветена от свещници по стените и един висящ полилей. Нямаше много хора по скамейките и така успяхме да се настаним най-отпред. За моя изненада, там седеше Филип, който с благоговейно очакване се взираше в плюшената завеса на сцената. Беше се изтупал и бе вързал на тила русата си коса на опашка с нова копринена панделка. Шапката си бе поставил на коленете. Когато двамата със Себастиано се плъзнахме на пейката до него, той се обърна учудено към мен.

— Ана! Какво правиш тук?

— Същото каквото и ти, ще гледам представлението на Сесил.

След това погледът му се спря върху Себастиано и на лицето му се изписа изненада.

— Приемете моите поздрави — рече той, поглеждайки ме въпросително.

Отговорих с едва забележимо поклащане на глава. Не, за съжаление, Себастиано не бе възвърнал паметта си, но работех по въпроса.

Филип ме разбра и се изкашля.

— Хубаво е, че си тук, Ана. Сесил не спомена, че ще дойдеш днес.

— О, идеята бе по-скоро спонтанна.

— Със сигурност ще се зарадва. — Филип кимна резервирано на Себастиано. — Пожелавам ви приятно гледане на постановката, мосю.

— Благодаря — отвърна Себастиано.

Той изгледа подозрително Филип, а след това и мен с присвити очи. Беше ясно, че това съвпадение му се стори странно, вероятно толкова странно, колкото и обстоятелствата, при които го бе срещнал първия и втория път, когато Филип му бе предал съобщенията от Гастон, с което му бе направил лошо впечатление.

— Какво общо имаш с този тип? — попита ме той. Дори не се постара да снижи глас, така че Филип успя да чуе всяка дума, гледайки смутено към шапката си.

Преди да успея да измисля някакво обяснение, бяхме разсеяни от гръмки фанфари. Свих се, тъй като звукът дойде внезапно и беше наистина невероятно силен. Един мъж, облечен в зелени дрехи, бе излязъл на сцената, надувайки фанфара, от която висеше флагче с цвета на костюма му. Хората, които допреди малко дремеха по пейките, набързо се разсъниха и започнаха да ръкопляскат. Свирачът на фанфара, пълничък мъж с високо засукани мустаци, беше едновременно и говорител. Веднага щом свърши с тръбенето, с доста писклив глас започна да възхвалява и представя спектакъла. Разказваше се за богове, нимфи и смели герои, но също така и за коварни интриги, алчни търговци и трагична любов. Изпълнена с очакване, изпънах рамене и хвърлих един поглед на Себастиано. Той все още ме гледаше втренчено и разбрах, че нямаше да остави нещата така. По-късно със сигурност щеше да настоява за отговор.