Ева Фьолер - Златният мост

— Ъха — обадих се, издула бузи с бъркани яйца и шунка. Какво друго можех да кажа? Нещо от сорта на: Просто изчакай петдесет години и тогава ще има кафе, какао и чай. А що се отнасяше до храната — може би преди е предпочитала за закуска тост с мармалад. Или мюсли с кисело мляко. Дори е възможно в предишния си живот да е била вегетарианка. Много ясно, че малките пикантни месни пирожки и топлите пилешки кълки нямаше да ѝ се услаждат. Надявах се скоро да открие коя е идеалната ѝ закуска, защото нямаше връщане назад.

— С какво да запълним днешния си ден? — попита тя, вече много по-весела. — Можем да си четем една на друга. Или да играем на пикет. Знаеш ли как се играе?

Поклатих глава, защото устата ми все още бе пълна и не можех да отговоря.

— Ще те науча — каза доволно Мари.

Точно това и направи. Играта беше сложна, ала поне след известно време разбрах общите правила. Играеше се с трийсет и две карти е познатите ми бои, спатия, пика, купа и каро, от които осем се поставяха закрити на масата, а останалите се разделяха между двамата играчи. Всеки можеше да замени картите си с тези от купчината и да ги преброи по една доста загадъчна точкова система. След това се разиграваха по бои и който имаше по-добри козове, надцакваше. Накрая победителят се определяше чрез ново броене на картите. Играта беше нещо като смесица от покер, руми и скат, но тъй като не бях много добра на нито една от тях, се представих доста лошо. Мари спечели с лека ръка, при което настроението ѝ значително се подобри.

Някъде по обяд се появи и дядо Анри. Като се подпираше на бастуна си, прекоси салона, накуцвайки, и погледна любопитно картите ми.

— Е, кой бие?

— Аз — рече Мари с доволство. — Но на няколко пъти Ана замалко да спечели.

Това го каза само за да не се чувствам глупаво. Истината беше, че всеки път тя печелеше с извънредно много точки.

Дядо Анри ни намигна.

— През целия ден ли мислите да играете карти? Времето е толкова хубаво! Какво ще кажете за разходка с карета в Боа дьо Булон [8]? Да наредя ли да впрегнат конете?

— О, да! — Мари плесна въодушевено с ръце. — Идеята е чудесна, Grandpére [9]. Можем да си направим пикник! — После ме погледна и направи гримаса. — Но преди това трябва да се преоблечеш. Вече не е нужно да носиш тези стари неща!

Мари ме завлече в стаята си и ме накара да облека една яркожълта като слънцето рокля, която ми стоеше точно толкова добре, колкото и онази, която бях облякла предната вечер. Оказа се, че бе наредила на шивачките да подкъсят всички рокли, които ми беше приготвила. Освен това Мари бе наредила да ми приготвят друга стая, точно срещу нейната, която бе обзаведена с изящни изискани мебели, включително и едно пищно венецианско огледало. Стените бяха тапицирани с бежова коприна, а от балдахиновото легло се спускаха бродирани завеси. Беше стая като на принцеса от приказките, целият този лукс ми изглеждаше почти нереален. Многократно благодарих на Мари, ала тя и дума не искаше да чуе за това.

— Ти си ми като сестра! — рече изключително сериозно.

И тъй като знаех, че това чувство идва от подсъзнанието ѝ, отново се почувствах гузно, защото тя наистина ми беше много симпатична. За Мари и дядо Анри, изглежда, бе съвсем естествено да се кача заедно с тях в каретата с четири коня и да ги придружа по време на разходката сред природата.

След като отминахме западната градска порта, започнахме да се движим по-бързо и тъй като каретата бе добре тапицирана, друсането се издържаше без проблем. На правите отсечки кочияшът пускаше от време на време камшика в действие и тогава се движехме още по-бързо. Извън градските стени се разпростираше девствена природа. Само тук-там през отворения прозорец на каретата се виждаше по някоя малка ферма, ала цивилизацията още не беше оставила своите следи.

По време на пътуването дядо Анри задряма, аз също усетих, че клепачите ми започват да натежават. По някое време заспах и бях завладяна от ужасен кошмар: тичах през нощта, преследвана от убиец без лице. Бягах с все сила, ала не можех да му се изплъзна, колкото и да се опитвах. Вратът ми ме сърбеше и гореше ужасно, убиецът бе съвсем близо!

Накрая се събудих задъхана. Вратът продължаваше да ме сърби, толкова реален ми се беше сторил сънят. Дори усещането за преследване не спря, така че погледнах през прозореца, за да се убедя, че никой не ни следваше. Но нямаше никого. Мари, която четеше книга, ме погледна озадачено.

— Наред ли е всичко, Ана?