Ева Фьолер - Златният мост

— Беше по невнимание, наистина! — запелтечих. За щастие, е червено. Жакета, имам предвид. Виното също. Много бързо можем… хм, да го подсушим. За да не омажете всичко… ъ, накапете. Елате c мен, ще ви помогна. — Препъвайки се, продължих напред и погледнах през рамо, за да се убедя, че ме следваше. Стори ми се, че c неохота се отдели от Мари.

— След малко се връщам, тогава ще можем да продължим разговора си — обеща той, докато вадеше кърпичка, която притисна към петното.

Мари кимна и погледът ѝ го проследи с усмивка. Това извика върху лицето му сигурно в победата изражение, за което го мразех. Във всеки случай поне в момента. Но се насилих да му простя, той не беше виновен.

Заведох го долу, в домакинското крило, където един слуга се погрижи за напоения с вино жакет, а през това време Себастиано седеше облегнат на стената на пералното помещение със скръстени ръце. На фона на дантелената бяла риза изпъкваше здравият тен на лицето му. През последните няколко седмици бе прекарал много време на открито. Също така бе издържал множество тежки оръжейни тренировки и това си личеше. И преди беше мускулест, ала въпреки широко скроената риза това, което бе натрупал като мускулна маса, не бе за пренебрегване.

Дали… Дали се беше срещал с други жени? Ами с козата от Златният петел ? Във всеки случай не му костваше големи усилия да изпълни заповедта на Ришельо и да се появи на партито на Мари. Трябваше да стисна зъби и да потисна яда си. С изблици на ревност нямаше да стигна много далеч.

Той ме погледна със загадъчно изражение на лицето.

— Странно съвпадение, че в рамките на два дни те виждам за трети път в град, в който живеят стотици хиляди души. И всеки път ти се случва нещо. Или ще изпуснеш нещо, или ти самата ще паднеш.

— Или и двете — изплъзна се от устата ми.

Крайчетата на устните му се изкривиха в лека усмивка.

— Или и двете — съгласи се той. — Все пак е странно съвпадение.

— Съвпадения се случват много по-често, отколкото си мисли човек — заявих аз. — Веднъж четох за едно научно изследване, според което пет процента от всички срещи между хора, които се познават, са случайни.

Това си го измислих, ала звучеше съвсем разумно и убедително. Научните изследвания и статистиките бяха много подходящи да се разсее недоверието.

— Къде си чела за това изследване? — попита Себастиано.

— Ами… нямам представа, вече съм забравила. Чета много.

— Четеш, значи. — Той сбърчи вежди. — Доста е необичайно за едно младо момиче.

— Баща ми е професор, вкъщи винаги се е четяло много — казах честно. Преди да успее да ме попита, добавих: — Аз съм от Франкфурт.

— Знам.

Втренчих се в него.

— Откъде?

— Жак ми каза. След вчерашния ви разговор при маркизата. Аз не те видях, но това не променя факта, че си била там. За да сме точни, през последните два дни си се изпречвала на пътя ми четири пъти, а не три.

— О, вярно. Това наистина е… ъъъ, съвпадение. Но както вече казах, съвпаденията са непредвидими. Ето, да вземем за пример хвърлянето на зарове. — Говорех му на „ти“, в края на краищата той също го правеше. — Представи си, че хвърляш едновременно пет зара. Въпреки че всеки има шест различни страни, има вероятност да паднат на една и съща страна. Това със сигурност не е по-малко вероятно, отколкото да видиш един и същи човек четири пъти в рамките на два дни.

Себастиано повдигна вежди.

— Изглежда, имаш солидна концепция за съвпаденията и вероятностите.

— Да, това е в стила ми — рекох неубедително.

Ъгълчетата на устните му отново се изкривиха нагоре в лека усмивка, този път по-явно. Чувството ми не ме беше излъгало, изглежда, го забавлявах. Докато все още се чудех дали това беше добро, или лошо начало, той положи пръст върху брадичката ми.

— Някой казвал ли ти е, че си голям многознайко?

— Мисля, че много пъти.

Малко трепереща — докосването му ме разтресе — му се усмихнах и стана чудо: той също ми се усмихна. Веднага пулсът ми се ускори на поне сто и осемдесет. И се ускори още повече, когато Себастиано хвана двете ми ръце.

— Как са охлузванията ти?

— Вече не ме болят.

— Ана — прошепна той. Произнасянето на името ми прозвуча като топящ се шоколад. Пулсът ми гарантирано се беше качил на двеста. — Какво да правя с теб? — продължи той замислено.

Целуни ме, идиот такъв ! Но не го казах, въпреки че преливах от романтични чувства. Нямаше да му направя добро впечатление, ако покажех, че съм лесна. Затова вариантът да му се хвърля на врата отпадаше. Съвсем ясно ми даде да разбера какво мислеше по въпроса още вчера на пазара. Не, трябваше да подходя с повече такт.