Ева Фьолер - Златният мост

Сесил не вярваше на ушите си. Когато заслизахме надолу, на няколко пъти понечи да каже нещо, ала накрая поклащаше само безмълвно глава, сякаш развоят на събитията напълно я бе изненадал. Усъмних се, че може би завиждаше на Мари, на безгрижния ѝ живот и несметните богатства, затова ѝ се бе сторило забавно чрез мен да я прецака. А сега това, което в началото ѝ се бе сторило като страхотен план — да се промъкна в дома на Мари и да забърша потенциалния ѝ любовник — се бе развило в посока, която никога не си беше представяла.

Мари се сбогува с нея със слънчева усмивка.

— Без вас никога не бих намерила една толкова прекрасна компаньонка. Вашата препоръка ме направи много щастлива, скъпа моя. Оценявам тази приятелска услуга и благодарността ми е безкрайна. Искате ли тази вечер да дойдете на малката ми вечеринка?

— За съжаление, ми е невъзможно, имаме репетиция в театъра — каза Сесил леко официално.

— Колко жалко. Тогава следващия път.

— Разбира се, Ваше Височество. Надявам се съвсем скоро да удостоите с присъствието си някое наше представление.

— О, да, без съмнение — увери я Мари. — Знаете колко обичам театъра.

Не се почувствах добре, когато чух това, защото двете нямаха представа, че общите им спомени съществуваха само в тяхното въображение. Мари си фантазираше, че е била в театъра на Сесил, а паметта на Сесил автоматично бе пренастроена, както на всички останали хора в Париж, че познават отдавна Мари. Например кралицата, която според думите на Сесил бе най-добрата приятелка на Мари. Или Ришельо, който ѝ нямаше доверие, независимо каква бе причината.

Както преди пристигането ми в 1625 година, така и сега се питах защо Мари бе преместена тук. Възможно бе причината да се криеше в годините, които тепърва предстояха. Можеше никога да не разбера каква е. Само едно нещо знаех с непоклатима сигурност: щях да предотвратя Себастиано да започне афера с нея. Ако се наложи, с всички мръсни трикове.

Обядвах заедно с Мари и дядо ѝ в една голяма трапезария и научих повече за нея, или поне за местната версия на живота ѝ. По време на леката закуска , както тя я нарече, ми разказа съвсем непринудено всичко, което си заслужаваше да се знае. Всъщност масата в трапезарията почти се срина под тежестта на всички чинии и плата, които донесоха прислужниците. Мари си боцна оттук и там, порциите на мистър Колистър също бяха малки, докато аз оставих да ми напълнят чинията с връх с най-различни вкуснотии.

От две години Мари бе вдовица. Тя дължеше на починалия си съпруг не само титлата „херцогиня“ и огромното си богатство, но и градския палат, и едно подобаващо шато [7]в провинцията. Анри бе дядо ѝ по майчина линия и единственият ѝ жив роднина. Родителите ѝ се бяха споминали толкова отдавна, че не ги помнеше. За съпруга ѝ не научих много, освен че е бил доста стар и през повечето време е пътувал. На стената над бюфета висеше негов портрет в естествен размер, който изобразяваше един сивокос, донякъде измъчен мъж около четирийсетте.

— Това бе херцогът, бог да го прости — каза Мари.

Не ми прозвуча много потисната. Явно добре бе преживяла смъртта му, независимо от факта, че бе само едно въображаемо събитие.

Като цяло Мари ми изглеждаше уравновесена и щастлива. Очевидно бе случила с втория си живот и нищо не ѝ липсваше, с изключение, разбира се, на незаменимите малки всекидневни удоволствия като фейсбук, iTunes и сериала Как се запознах с майка ви. Но тъй като не подозираше за съществуването им, не можеше да се нарече лишение. Освен това се хранеше от сребърни чинии (наистина бяха сребърни!) и можеше да си позволи най-модерните тоалети на тази епоха. И не беше сама, имаше си своя скъп дядо, който се усмихваше закачливо и приятелски на всяка нейна дума, подхвърляйки по някой доброжелателен коментар. А освен това раздаваше комплименти наред, дори и на мен.

— Ти си едно добре възпитано дете — каза той, докато дояждах десерта от палачинка с малини и сметана. — Какви добри маниери имаш, докато боравиш с вилицата и ножа! Използваш и двата прибора със забележително майсторство.

Озадачена, погледнах ръцете си. В лявата — вилицата, в дясната — ножът, така както ме бяха учили. Тогава погледнах към Мари и Анри — те държаха приборите си по същия начин. Така че не беше нищо особено. Ала после си спомних, че в този век не всички хора ядяха с вилица, тя тепърва предстоеше да навлезе в употреба. А с нож и вилица едновременно едва ли някой се хранеше. С изключение на мен, разбира се. И на Мари и Анри. Някои изградени навици оставаха въпреки изтритите спомени.