Ева Фьолер - Златният мост

На секундата ревността в мен се пробуди и ми се усмихна злобно. Неволно стегнах връзките на корсета толкова здраво, че Сесил изстена.

— Защо искаш да работиш при херцогинята? — попита тя доволно, гледайки пищните си гърди, които се повдигнаха от пристягането на корсета.

— Искам да срещна с някого там. — Спонтанно реших да ѝ кажа истината, доколкото бе възможно. — Един мускетар, на име Себастиен. Харесвам го и искам отново да го видя. — Бузите ми горяха от срам.

— Олала! — Сесил плесна възхитено с ръце. — Моята малка наемателка е влюбена! — След това се намръщи. — А защо искаш да го срещнеш точно там?

— Защото… — Поколебах се с отговора, ала трябваше да ѝ кажа истината, тъй като звучеше най-разумно. — Подочух, че днес трябва да се домогне до херцогинята, и искам да го предотвратя. Затова е толкова спешно.

— Трябва да се домогне? Да не би неговите приятели да са се обзаложили?

— Ами… да.

— О! — Сесил възмутено поклати глава. — Тези лекомислени млади нехранимайковци! Вече те предупредих. Мускетарите са най-опасните прелъстители. За тях любовта е просто забавно развлечение. — Тя ме погледна със съжаление. — Ти сериозно ли мислиш, че ще победиш херцогинята? Трябва да знаеш, че не е само млада и изумително красива, но и много богата.

Ревността ми се изплези и ми показа среден пръст.

— Ако не рискуваш, няма да спечелиш — рекох мъдро.

— Ето това е правилната нагласа! — Очите на Сесил сияеха, видимо бе впечатлена от моя план и ми обеща да направи всичко, което е по силите ѝ, за да ме уреди на работа при херцогинята. — Колко вълнуващо! Имаш ли нещо напротив, ако използвам тази история в новата ми пиеса?

— Мислех, че в нея ще се разказва за драматург, който трябва да се грижи за дете?

— Една добра пиеса винаги има няколко сюжетни линии.

— След като толкова ти харесва, можеш спокойно да я използваш.

Сесил вече бе топнала перото в мастилницата и започна да си води бележки. Когато след известно време я попитах плахо какво мисли да предприеме относно новата ми работа — и най-вече кога — махна разсеяно с ръка.

— Само една минутка.

Започнах да си гриза ноктите. След около час изплува от творческото си опиянение, много доволна от себе си и първата чернова. После тръгнахме.

Плас Роаял изглеждаше сравнително нов, представляваше едно огромно място, затворено от редица пищни постройки. Сенчести аркади граничеха с елегантните сгради и широката площ отвън. Цялото това великолепие поразяваше човек. Оглеждайки се плахо, следвах Сесил, която целеустремено крачеше напред, докато не се спря пред една украсена с изящни дърворезби порта. Преглътнах развълнувано, когато почука с чукчето на портата и ми нареди да я почакам. Отвори ни един слуга в ливрея. Когато зърна Сесил, високомерното му изражение придоби усърден вид. Покани я да влезе с поклон — и затвори вратата. Трябваше да се насиля да зарежа гризането на ноктите и вместо това да се огледам наоколо.

Без съмнение, тук всичко бе от хубаво по-хубаво. Наоколо се разхождаха само елегантно облечени хора, никъде не се виждаха бедни и дрипави фигури. Дори доставчиците и слугите бяха добре охранени и спретнато облечени. Пред една от съседните къщи спря каляска с инкрустиран герб, от която слезе знатна двойка. От друга къща излезе дама, облечена в червено кадифе, придружена от две прислужници, едната от които ѝ пазеше сянка с чадър от рисувана коприна. Покрай мен мина тип с шапка, украсена с пера, яздейки великолепен жребец. Сребърните обкови на седлото му светеха ослепително, а за лъснатите му ботуши определено някой непривилегирован човек си беше извадил душата.

Под аркадите имаше магазини, но доколкото можех да видя от тук, не бяха по всеки джоб, а само за богатите и красиви хора. Наблизо четирима мъже носеха едно огромно огледало с широка позлатена рамка. Две къщи по-надолу, двама мъже дотъркаляха до входната врата бъчва, наглеждани от нервния търговец, който настояваше за повече деликатност към стоката му. По тревожните му възгласи стана ясно, че в бурето отлежаваше най-скъпото вино в цяла Франция.

— Мадмоазел?

Слугата отново бе отворил вратата и ме покани да вляза. От преддверието към белетажа [6]водеше една широка мраморна стълба с извити перила. Още от преддверието на салона човек добиваше представа за богатството на домакините. Навсякъде блестяха кристални полилеи, стените бяха облицовани в гълъбовосиня коприна, на прозорците висяха скъпи завеси, а в преддверието бяха окачени маслени картини, големи колкото леки автомобили.