Ева Фьолер - Златният мост

— Как си c испанския, момиче? — попита маркизата.

— Съжалявам — отговорих. — Само няколко думи. „Добър ден“, „Лека нощ“ и така нататък.

— Наистина ли? Струва ми се, че скромничиш. А как си е руския?

— За съжаление, не знам нито дума. Не съм имала възможност да го изучавам.

Маркизата седна и ме погледна с широко отворени очи.

— Невероятно — каза тя на Сесил. — Наистина не е за вярване! Без никакъв акцент! — Тя се надигна от дивана. — Какво необикновено създание! Ако езиковите ѝ познания са толкова забележителни, съм изключително любопитна да чуя музикалния ѝ талант! Ще наредя да донесат клавикорда. — Тя се отдалечи с усмивка, изпълнена c очакване.

Сесил ме погледна с възхищение.

— Знаех си, че ще направиш впечатление. Обзалагам се, че ще станеш сензацията на вечерта!

— Какво? — попитах с недоумение.

Сесил се засмя добродушно.

— Комплименти ли си просиш? Тя току-що те заговори на три различни езика, а ти на всичките ѝ отговори перфектно. Не е чудно, че е възхитена от теб!

Невярващо се втренчих в Сесил, но се сетих какво се бе случило. Преводачът! Автоматично бе превел всичко. И тъй като част от работата му бе никой нищо да не забелязва — освен когато се използваха модерни думи — аз, разбира се, не разбрах какво се бе случило.

— Чашата ми е празна — рече превъзбудено Сесил. Бързо ще си взема нова. Не мърдай от тук. Веднага се връщам. — Тя изчезна в съседната стая в търсене на питие.

Тъкмо тръгна и познат глас извика името ми.

— Ана!

Един мъж се появи от тълпата с гости и аз неволно затаих дъх. Ала не беше Себастиано, а Жак (или евентуално братът му близнак Жул), който се запъти, сияещ, към мен.

— Какво правиш тук? Защо не дойде на срещата ни в „Люксембург“? Чаках те!

Така разбрах, че беше Жак.

— Съжалявам, но се случи нещо непредвидено рекох.

Като наелектризирана погледнах над рамото му. Онзи там беше Себастиано, той наистина беше тук! О, боже, отново изглеждаше превъзходно! Въздъхнах. Сега не носеше униформа, а елегантен светлосин жакет, който бе комплект c умело драпиран ешарп [5]и широка дантелена яка, която на всеки друг мъж би стояла смешно, ала на Себастиано му прилягаше великолепно.

Кардиналът стоеше до него. Двамата разговаряха. А Жак говореше на мен. И аз, разбира се, не чух почти нищо.

— …наистина чудесно — чух го да казва.

— Радвам се — рекох разсеяно, надявайки се отговорът да е подходящ.

Себастиано изчезна в съседната стая с кардинала. Трябваше да направя нещо и да говоря с него насаме. Чудех се само какво.

— Това не беше ли приятелят ти Себастиен? — попитах Жак. — Какво правите тук?

— На работа сме — отвърна Жак. — Негово Високопреосвещенство, кардиналът, цени сбирките на маркиза Дьо Рамбуйе.

— И взема със себе си цялата гвардия?

— Само най-добрите си хора. Особено днес. От съображения за сигурност, заради нападението тази сутрин.

— Всъщност стрелецът беше ли заловен?

— Не, изчезна безследно. Негово Високопреосвещенство все още е бесен.

След това Жак искаше да разбере всичко за мен — наред с другите неща от къде съм, с кого съм тук и дали имам приятел.

Доколкото можех, отговорих на всички въпроси и исках да го разпитам за Себастиано, ала не се стигна дотам.

Маркизата се върна, следвана от двама изпотени слуги, които мъкнеха един клавикорд, нещо като допотопно пиано с открити струни, което до този момент бях виждала единствено в Youtube. Само това ми липсваше. Щях зверски да се изложа. Ала нищо не можеше да се направи. Маркизата нареди да поставят едно ниско столче пред инструмента и ме покани да се настаня. Тя плесна окуражаващо с ръце, за да привлече вниманието към мен.

— Скъпи дами и господа! Днес имаме нов гост, една млада емигрантка, на име Ана. Тя би искала да ни зарадва с музиката си.

Огледах се, търсейки помощ, ала никой не се смили над мен. Всички изглеждаха така, сякаш бяха наострили уши, което допълнително ме изнерви. Сесил ми направи жест за наздраве с пълна чаша вино, видимо се гордееше с мен. Трескаво се зачудих как да се измъкна, но нищо не ми идваше на ума. Поне Себастиано не беше сред зрителите; двамата с кардинала още не се бяха върнали. Най-добре бе бързо да приключа с това, така всички щяха да се убедят, че не съм детето чудо. След като си поех дълбоко дъх, започнах. Звукът беше странен, съвсем различен от пианото, но поне се оправях с подредбата на клавишите. Дори не се опитах да изсвиря парчетата, които бях учила, бариерата не би ми позволила. Затова се ограничих до няколко импровизации, които по никакъв начин не напомняха бъдещи композиции, беше по-скоро едно приятно, но скучно дрънкане. Най-вероятно гостите бяха на същото мнение, защото никой не ме извика на бис. Нарочно свирех тихо и без въображение, докато гостите не престанаха да ми обръщат внимание. Когато се изправих, точно след три минути, и се поклоних учтиво, всички се бяха потопили в разговор, маркизата също, която, за щастие, бързо бе загубила интереса си към мен. Сесил бе заета да омагьосва един тип с посивяла брада и облечен със златен брокат, който бе наполовина по-слаб от нея и гледаше в захлас деколтето ѝ, докато тя му изнасяше монолог от една от пиесите си.