Ева Фьолер - Златният мост

С леко притеснено чувство се питах в какво ли се бях забъркала.

Това, че не трябваше да ходим пеша, бе приятна изненада. За днешния ден резервите ми вече се бяха изчерпали. Не си чувствах краката от болка. Затова ми олекна, когато една карета, която Сесил специално бе поръчала за пътуването ни до хотел „Рамбуйе“, ни чакаше пред къщата. По пътя замалко да заспя отново. Колелата тракаха по паважа, а кабинката се люлееше напред-назад. Вътре в каретата беше сравнително тъмно, светеше само една мъждива маслена лампа, светлина отвън не проникваше. От време на време по пътя се виждаха горящи факли или фенери, ала не излъчваха почти никаква светлина. Затова пък смрадта бе непоносима. Прозорците на каретата представляваха дървени, облицовани с плат щори, които бяха отворени заради горещината. От Сена се носеха отвратителни изпарения, толкова остри и неприятни, че трябваше да закрия носа си с ръкав. Миришеше на смесица от клозет, гробище и разяждаща киселина.

Сесил ми обясни, че вонята идва от кожарската работилница на брега на реката, където често се работело нощем, защото миризмата в квартала ставала непоносима през деня.

— Дерат умрели животни, остъргват козината и гниещите части от кожата, мажат я с някаква ужасна смес от смачкан мозък и я заравят в зверски вонящи ями, докато не изсъхнат. — Тя вдигна тънкия си, обут във фина кожа крак. — Не е за вярване, че от всичко това може да излезе такова хубаво нещо, нали?

Още не се бях замисляла за кожената индустрия през този век, но само при представата за това, стомахът ми се обърна.

На Рю дьо Сен Томас де Лувре бе значително по-светло отколкото по другите улици, което се дължеше на близостта на кралския дворец — осветения от факли „Лувър“, една величествена постройка в ренесансов стил, но все пак само наполовина толкова голям, колкото в настоящето, тъй като през 1625 година някои части на двореца все още не бяха построени.

Хотел „Рамбуйе“ беше елегантна сграда c високи прозорци. Пред портала се бяха строили слуги в ливреи, единият от които веднага се втурна да помогне на Сесил да слезе от каретата. Аз слязох сама, вероятно не изглеждах достатъчно важна. Незабелязана крачех след Сесил, която влезе вътре с величествено вдигната високо глава. Явно партито се провеждаше на втория етаж, както бе прието в изисканите домакинства. Качихме се по широка и извита стълба, в края на която ни посрещнаха други слуги. Един от тях се приближи с табла и ни предложи напитки. Сесил грабна две чаши вино и ми тикна едната в ръката, докато аз развълнувано се оглеждах наоколо. От една голяма галерия тръгваха няколко стаи, в които имаше много хора. Повечето гости бяха мъже, ала тук-там видях и елегантно облечени жени. Чувствах се като Пепеляшка по време на работа и веднага ми стана ясно, че Сесил не се интересуваше от това, дали щях да се забавлявам, по-скоро искаше да ме покаже, сякаш съм екзотично малко кученце.

Всички разговаряха оживено. В един ъгъл стоеше възрастен мъж с висока яка и рецитираше стихотворения, заобиколен от тълпа почитатели. Сесил мина покрай тях с бърза крачка и весела усмивка за поздрав, а на мен не ми остана нищо друго, освен да следвам въздушната ѝ диря. Любопитни погледи се спираха на мен, докато тя поздравяваше свои познати. Последвах я в една много оживена стая с облицовани в синьо стени. Много хора чакаха на опашка пред голямо, подобно на легло канапе, на което по-скоро лежеше, отколкото седеше една тъмнокоса жена и посрещаше гостите. Съдейки по това, как всички се тълпяха около нея, стигнах до извода, че това беше нашата домакиня — въпросната маркиза.

Тя бе в края на трийсетте и имаше закръглена фигура, която бе покрила с копринена рокля с дръзко изрязано деколте.

Сесил направи нещо като реверанс и ме представи на маркизата, ала я слушах само бегло. Като опиянен бях вперила поглед към отворения свод на галерията. Кардиналът бе дошъл! Замалко да не го позная, тъй като не носеше разкошната си червена одежда, а обикновена черна.

С припрян поглед затърсих в неговото обкръжение и почти не усетих, когато Сесил ме бутна напред.

— Бедното осиротяло момиче… високообразовано дете… надарено да усвоява езици… свири на клавикорд… — чух я да казва, докато продължавах да се оглеждам развълнувано за Себастиано.

— Кои езици владееш, дете? — попита ме маркизата любезно, но c доста покровителствен тон.

— Не са много — казах разсеяно. — И не ги знам перфектно. Освен немски, който е майчиният ми език, говоря английски и италиански. За съжаление, не знам други. — Обърнах глава. Все някъде трябваше да са мускетарите на Ришельо!