Ева Фьолер - Златният мост

— Ето къде си била! Мислех си, че няма да те видя отново тази вечер! — Той носеше парче бадемова торта, което изгълтах набързо, криейки се между него и един гол дискохвъргач от мрамор с реални размери.

— За съжаление, не мога да остана — каза Жак и погледна мрачно към стълбите.

В този момент кардиналът слизаше надолу, придружен от Себастиано и още двама мъже, всичките цивилни, но въоръжени с шпаги.

По дяволите, днес нямаше да мога да се добера до него!

— Какво ще правиш утре? — попитах Жак.

— Това, което правя винаги. Ще пазя заедно с другите мускетари Негово Високопреосвещенство.

— Ще дойдете ли за обяд в Златният петел ?

— Утре не. В казармата ще се провежда обучение и ще ядем там. — Лицето му светна. — Но след това със сигурност ще отидем в „Люксембург“. Мога да те взема. Къде живееш?

Ставаше все по-сложно. Освен това нямаше гаранция, че и Себастиано щеше да е там. Нали кардиналът му бе възложил някои… допълнителни задължения — чието изпълнение щях да предотвратя, без значение как. И затова трябваше да измисля нов план.

— Живея на левия бряг — казах предпазливо. — Но не е нужно да ме вземаш.

Трябваше да се задоволи с това — тъй като за повече подробности нямаше време — кардиналът и останалите вече бяха слезли долу. Жак побърза да ги настигне.

— До утре! — извика към мен, стигнал вече средата на стълбището.

Прекарах остатъка от вечерта, спотайвайки се в ъглите на просторните зали и избягвайки гостите на маркизата. В най-малкото и най-безлюдно помещение видях един стол и се настаних удобно в него. Трябва да съм заспала, защото по някое време Сесил ме събуди. Маркизата се беше оттеглила в покоите си и повечето гости си бяха тръгнали, ние бяхме едни от последните. Схваната и с болки в кръста, се запрепъвах след Сесил и се качих в каретата, която ни откара на Рю Персе. Едва успях да си сваля роклята и да си събуя обувките, преди да се сгромолясам смъртно уморена в ниското ми легло. Не можех нито да размишлявам, нито да кроя планове. Вариантите как да попреча на Себастиано да се забърка с подозрителната херцогиня щях да ги мисля утре.

Странни стържещи звуци ме извадиха от съня. Звучаха така, сякаш някой говореше през камара чакъл. Със залепнали очи, се опитах да се ориентирам. Все още се намирах в седемнайсети век. Сесил седеше пред тоалетката си, облечена с нещо като риза, при това напълно прозрачна, и водеше монолог, от който се чуваше само фъфлене. Когато видя, че съм будна, се обърна към мен. Бузите ѝ бяха странно дебели, като на морско свинче, което току-що ги бе напълнило с огромно количество храна.

— Мошеш да продълшиш да шпиш. Шъш шигурношт ши уморена.

— Какво ти е? Говориш странно.

— Упрашнявам ше. — Тя изплю няколко стъклени топчета в ръката си, след което заговори ясно. — За по-гладко произношение и перфектна модулация, няма нищо по-добро.

— Колко е часът?

— Още е рано. — Сесил си напъха топчетата обратно в устата. — Най-много единайшет.

Единайсет! О, боже, а аз още нямах план! Бързо скочих от ниското си легло. Все още леко замаяна, се запрепъвах към кладенеца с кофата за вода на Сесил, след като, фъфлейки, тя ми обясни къде се намира. Донесох вода в жилището ѝ, измих се и се сресах, с помощта на чиста кърпа и малко специален прах изтърках зъбите си и ощипах здраво бузите си, за да не приличам на недоспало зомби.

Междувременно Сесил беше махнала топчетата от устата си и отнякъде бе донесла хляб, който си разделихме за закуска. Изядох го по принуда, въпреки че нямах апетит. Ако чаках да огладнея, нямаше да мога просто да отворя хладилника и да извадя нещо за ядене. В миналото човек трябваше да се възползва от всичко, което получаваше, най-вече храна. Този болезнен урок научих при първото ми пътуване във времето.

— Какво ще правиш днес? — попита ме Сесил.

— Искам да си намеря нова работа. — Изведнъж измислих плана, който ми трябваше. — Може би ще успееш да ми помогнеш.

— Разбира се, ако това е по силите ми. — Беше приключила със закуската и пристегна пищното си закръглено тяло в един тесен корсет. Докато ѝ помагах да върже връзките на гърба, ѝ разказах какво ми бе хрумнало.

— Искам работа в домакинството на една херцогиня. Живее в двореца Плас Роаял и се казва…

— Чакай, не ми казвай. — Сесил вдигна ръка. — Това е херцогиня Дьо Шеврьоз.

— Познаваш ли я?

— Естествено. Смята се, че Мари дьо Шеврьоз е най-добрата приятелка на кралицата. И тя обича изкуството! От време на време посещава постановките в нашия театър. Компанията ѝ много се търси, а красотата ѝ е легендарна. Мъжете лежат в краката ѝ.