Ева Фьолер - Златният мост

Слугата ме въведе в обления от слънчева светлина салон през двукрила врата.

— Ето я и нея — рече Сесил, докато се надигаше от един диван е висока облегалка. — Приближи се, Ана, за да те видят по-добре.

През главата ми мина : за да те изядат по-добре. От вълнение се спънах в прага на вратата и за да не падна, се задържах за един украсен с ресни кадифен шнур, след което отнякъде под мен се чу леко звънене. Страхотно, сега погрешка звъннах на персонала. Гарантирано можех да забравя за работата.

— Първото впечатление лъже — рече Сесил. — Иначе не е толкова непохватна.

Заслепена от струящата слънчева светлина, виждах само силуетите на другите двама присъстващи — мъж, седнал в едно кресло, и жена, настанила се на дивана, на който допреди малко седеше Сесил.

— Прекрасна е — чух да казва жената.

Странно, но гласът ѝ ми се стори познат. Ала щом изминах малкото разстояние от вратата до къта, където бяха седнали всички, и видях тъмнокосата красавица в прелестната рокля, веднага я познах. И си поех дълбоко въздух, защото не можех да повярвам: беше американската туристка, която бе пристигнала е мен в миналото — Мери. А белокосият възрастен мъж в креслото бе нейният дядо Хенри, който сега се наричаше Анри.

Стоях с отворена уста и не можех да продумам и дума. Не защото се беше включила бариерата, а тъй като си бях глътнала езика от недоумение.

— Ъъъ… добър ден — запелтечих накрая.

След това застанах мирно и загледах тъпо като овца, докато Сесил уговаряше подробностите c новите ми работодатели.

Всичко се разви по-добре от очакваното. Първоначално си мислех, че ще ме назначат като камериерка, но по всичко личеше, че не трябваше нито да оправям легла, нито да мия тоалетни. Мери обяви c радостна категоричност, че съм щяла да бъда идеалната компаньонка.

Дядо ѝ я насърчи.

— По-добра няма да намериш — каза мистър Колистър, убеден. Той се надигна непохватно от креслото и се подпря с две ръце на бастуна си. Добродушна усмивка се появи на сбръчканото му лице. — Не знам защо, но веднага се привързах към това младо момиче.

— Аз също — съгласи се Мери със сияйна усмивка. — Смятам, че е чудесно, подобно нещо не ми се беше случвало досега. Сякаш отдавна те търся и най-накрая те намерих.

Ентусиазмът и на двамата беше почти осезаем. Мери дори настоя веднага да се преместя при нея.

— По-късно ще наредя на слугите да донесат нещата ти — рече тя. — А сега ме последвай, ще ти покажа стаята ти.

— Благодаря, мадам — заекнах аз. — Ъъъ… херцогиньо.

— Наричай ме Мари. Като моя компаньонка не си просто някаква си прислужница, ти си моя приятелка.

Сесил я гледаше втренчено. Изглеждаше така, сякаш искаше да се ощипе, защото не можеше да повярва.

— Недоумявам — прошепна ми тя на стълбите, следвайки Мари до четвъртия етаж, където се намираше стаята ми. — Тя току-що буквално те осинови! Ентусиазмът ѝ е загадка за мен. Разбира се, описах те с цветни думи. Да, ти наистина си едно сладко същество и знаеш много езици — Тя клатеше глава. — Но за съжаление, си непохватна и без особена духовитост. С други думи, скучна. И все пак изглежда, че много те хареса. Както казах, пълна загадка.

Исках да възразя, ала се спрях, тя беше абсолютно права. Не беше нормално да запленя Мери чак до такава степен.

Бих могла да обясня на Сесил, че поведението на Мери — както и на дядо ѝ — бе свързано с подсъзнанието, което, въпреки тоталното заличаване на паметта ѝ, все още работеше на много дълбоко ниво. Аз бях нещо като фрагмент в дъното на загубените ѝ спомени. Нещо, което искаше да съхрани.

Вече бях преживяла този феномен с Матиас Таселхоф, който преди година и половина малко се бе влюбил в мен. Когато го срещнах отново през 1499 година във Венеция, се казваше Матео Тасини и не можеше да си спомни за предишния си живот в бъдещето. Въпреки това нещо винаги го привличаше към мен. Подсъзнанието бе мощна сила. Ето защо толкова много се надявах, че ще мога отново да си върна Себастиано.

Но с никого не можех да споделя всичко това. Всъщност трябваше да имам гузна съвест заради сърдечността на Мари, но бях по-скоро облекчена, че нещата се наредиха толкова лесно.

Стаята ми се намираше под тавана и беше обзаведена c чисто нови мебели — легло c истински матрак и чисто бяло спално бельо, скрин, свещник, стол и — хъм, едно нощно гърне с капак.

— Разбира се, това е само временно — каза извинително Мари. — Ще наредя да ти приготвят по-добра стая. Най-добре на моя етаж, така ще си близо до мен.