Ева Фьолер - Златният мост

Най-накрая дойде време за партито. Постепенно гостите започнаха да пристигат и се събираха на групички в големия салон. Слугите сервираха напитките. Многобройни свещи осветяваха залата, а въпросният струнен квартет се грижеше за дискретен музикален фон.

Всичко се развиваше подобно на предната вечер при маркизата, но c няколко разлики: докато при маркизата гостите бяха основно интелектуалци от всички възрасти, то на забавата на Мари имаше предимно изтупани млади хора, много скъпо облечени жени и мъже между двайсет— и трийсетгодишни, които не само изглеждаха като сноби, но и се държаха като такива. Интересуваха се само от това, да видят и да бъдат видени, и да се забавляват.

Мари ми подаде чаша вино и започна да ме влачи от групичка на групичка, представяйки ме като нейна компаньонка. Един или друг високомерен поглед издаваше нотка на интерес, ала обикновено разговорът приключваше с някой и друг промърморен поздрав. По всяка вероятност им бях скучна. В розово-бялата раирана рокля и е навитата на масури коса приличах на малката сестра, която ще я пратят да си легне в десет. В сравнение c мен другите присъстващи жени изглеждаха като филмови звезди на наградите за „Оскар“, със здраво стегнати корсети, пищни деколтета и тежък грим. Ала най-красивата и вълнуваща от всички, без съмнение, бе Мари, тя дори не се нуждаеше от много грим. Носеше кадифена рокля c дълбоко изрязано деколте, чийто червен цвят подчертаваше безупречния ѝ тен и искрящите ѝ очи. Дългата ѝ коса не беше навита така детински на ситни къдрици като моята, а на големи масури, които падаха тежко върху раменете ѝ.

Изведнъж ме обзе чувство на униние. Нямах шанс срещу Мари. Себастиано щеше да падне безпомощно в краката ѝ. Мъжете просто си бяха такива, а той със сигурност нямаше да е изключение. Подсъзнанието му нямаше да има време да съживи старите чувства, защото при вида на Мари щеше да бъде заето е точене на лиги.

Сякаш го извиках с мислите си, тъй като точно в този момент влезе в залата. Отново затаих дъх, когато го видях. В резултат на което се задавих с виното, което още не бях преглътнала. Изплюх го и се закашлях борейки се за глътка въздух, което ми струваше няколко ценни секунди, през които нищо друго не можех да направя, освен да гледам като хипнотизирана овца.

Жакетът на Себастиано беше също толкова искрящо червен, колкото роклята на Мари, така че двамата, той и тя, изпъкваха в тълпата от присъстващи като два взаимно принадлежащи си скъпоценни камъка. Този унисон имаше такава символична сила, че издадох слаб вик от ужас, когато Себастиано тръгна към нея, а тя към него, за да го посрещне. Бяха като два магнита, които се привличаха. Той се спря пред нея и целуна галантно ръката ѝ, а тя отметна главата си назад, смеейки се звънко, когато той каза нещо остроумно. Себастиано засия в усмивка срещу нея и видях как блясъкът на зъбите му озари цялата стая.

Безволев. Боже мой. Знаех си!

Дори не разбрах, че се движа. Като марионетка се бях запътила към тях. Вече не чувах врявата и скрибуцането на цигулките, само тракането на моите токчета, което звучеше като твърде-късно-твърде-късно-твърде-късно . Чувствах се като Алиса в Страната на чудесата и Лудия шапкар, взети заедно, и тръгнах по-бързо. Твърде бързо. Точно преди да стигна до тях, се подхлъзнах на лъскавия паркет и се пльоснах по очи. Беше точно като на пазара — приземих се буквално в краката на Себастиано. Ала този път имаше една съществена разлика. При падането чашата е вино се изплъзна от ръката ми и полетя към него, и той я хвана във въздуха със светкавична бързина. Според закона на Мърфи (или този на Нютон) цялото ѝ съдържание като порой се изля върху хубавия му червен жакет.

— Божичко! — извика Мари.

Себастиано също каза нещо (на мен ми прозвуча като по дяволите ), ала бе заглушено от уплашения вик на Мари. Миг по-късно някой ми помогна да се изправя на крака. Малко замаяна, вдигнах глава и следващото нещо, което видях, бяха две смаяни и познати сини очи.

— Съжалявам — успях да продумам, останала без въздух.

Ако Себастиано не ме бе задържал, щях да падна още веднъж, толкова много ме изкарваше от равновесие близостта му. Гърлото ми се сви и усетих как очите ми се напълниха със сълзи от копнеж по него.

— Това е Ана, моята очарователна компаньонка — чух да ме представя Мери.

— Така ли? — отвърна Себастиано бавно, докато ме пускаше. Той не трепна, но присвитите му очи не оставяха никакво място за съмнение, че според него тук имаше нещо гнило.