Ева Фьолер - Златният мост

— Може някой път да предприемем нещо заедно — предложих му.

Той пусна ръцете ми.

— Какво ти се върти в главата?

— Може да отидем на театър. — Похвалих се наум за тази брилянтна идея. — Една моя приятелка е актриса, изнася представления в хотел „Бургундия“. Можем да отидем още утре, ако искаш.

— Защо не. Ще дойда да те взема.

Среща! Той искаше да се видим. Бях успяла! Усмихнах му се лъчезарно. Той също ми се усмихна, което събуди страхотно чувство в мен. За съжаление, то не трая дълго, защото в следващия момент слугата се върна с жакета.

— Изчетках петното с много сол, мосю. Почти не се вижда.

Себастиано отново облече дрехата и благодари сърдечно, при което слугата се изчерви от радост. През тази епоха хваленето на персонала не беше често срещано явление. Може би подсъзнанието имаше пръст и в случая — добрите обноски надживяваха всички времена и дори загубата на памет. Същото трябваше да важи и за любовта. Себастиано съвсем скоро щеше да си спомни за мен, със сигурност!

Но следващият му въпрос ме изтръгна от изпълненото ми с надежда състояние.

— Всъщност как успя да се преместиш от Златният петел точно тук, в дома на херцогинята?

— Ами сервирането не ми се удава — отвърнах уклончиво. — Затова си помислих, че би било хубаво да работя в приказен дом като този.

— И освен това да носиш приказни дрехи?

Смутена, подръпнах розово-бялата мечта.

— Хм, да. В края на краищата съм компаньонка на Мари, няма как да се разхождам в дрипи и покрита с пепел, не мислиш ли?

— Откога познаваш херцогинята?

— Ами… всъщност от днес. Но приятелката ми я познава от доста време. Актрисата, вече ти споменах за нея. Казва се Сесил. Тя ме препоръча на Мари.

— Наричаш я с малкото ѝ име, въпреки че я познаваш едва от днес?

— Мари поиска така. Тя е много… сърдечна и непринудена.

— Тогава очаквам с нетърпение да я опозная по-отблизо.

Шокирах се. Само това липсваше! Преди малко стигнахме толкова далеч, че искаше мен да види и опознае!

— Какво имаш предвид? — изтърсих аз.

Той повдигна рамене.

— Какво има един мъж предвид, когато иска да опознае по-отблизо една жена?

Ръцете ми се свиха в юмруци, но се принудих да се усмихна лъчезарно.

— Хм, разбирам. Но трябва да си внимателен. — Опитах се да придам загрижена нотка на гласа си. — В противен случай може да изпаднеш в беда.

— За каква беда говориш?

— Ами тя има един… обожател. Той безумно обича Мари и постоянно ѝ праща любовни писма. Всеки ден получава по едно. Събрала е цяла купчина. — Започнах да набирам скорост. — За този мъж Мари се е превърнала във фикс идея, страшно е ревнив. — Фантазията ми съвсем се беше развихрила. Винаги съм била много добра в съчиняването на драматични истории, есетата ми по литература бяха живо доказателство. За почти десет години бях съчинила цял трилър на тема Нашата лятна ваканция , в който се разказваше за една акула убиец и отхапани крайници. — Затова ако бях на твое място, щях много да внимавам — заключих аз.

— Мога да се грижа за себе си доста добре. — Себастиано потупа колана си, на който висяха шпага и кама, любимите му оръжия.

— Само казвам. И между другото, е хубаво да знаеш, че чувствата са взаимни. Имам предвид тези между Мари и онзи мъж.

— Откъде можеш да си сигурна, след като си при нея едва от ден?

— Като жена ги усещам тези работи. Освен това тя съхранява всичките му писма в една напарфюмирана кутия от палисандрово дърво и вечерно време я слага под възглавницата си. — Можех още да импровизирам с часове, въпреки че това с палисандровата кутия не беше измислица, днес наистина видях една такава в стаята ѝ, ала естествено, не знаех какво има в нея.

— А знаеш ли името на този обожател? — попита Себастиано.

— Не, не ми го каза.

— Въпреки че ти е казала всичко останало?

— Някои неща остават лични — рекох с достойнство.

— Дали въпросният обожател е тук тази вечер?

— Обзалагам се.

— И защо не я ухажва публично, след като я желае толкова горещо? — Себастиано отново бе надянал безизразната си маска, ала успях да забележа, че потискаше усмивката си. Въпреки това не се подведох. Номерът с измислянето на истории се състоеше в това, да се държи на версията, дори и да имаше толкова празноти в нея, колкото дупките на швейцарско сирене.

— Защото е комарджия и е проиграл цялото си богатство. Срамът му пречи да я ухажва официално.

Най-вероятно с това прекалих, защото Себастиано повдигна недоверчиво вежди. Не се налагаше дълго да гадая мислите му — това беше неговият не-ти-вярвам-нито-дума поглед.