Ева Фьолер - Златният мост

— Мисля, че вече трябва да се качим горе при останалите — рече той.

Аз не бях на това мнение, ала не можех да възразя. За мое облекчение, в хода на вечерта той повече не се опита да флиртува с Мари. С изключение на един приятелски, но кратък разговор нищо друго не се случи между двамата и тъй като не се отделих и на крачка от Мари, не изпуснах нито дума. Направи ѝ комплимент за прекрасния ѝ външен вид, ала това можах да го преживея. Ако се беше постарал малко, вероятно щеше да напредне с изпълнението на задачата си, но той определено стоеше настрана. Вместо това оглеждаше обстановката, като се прикриваше, впускайки се в уж случайни разговори с гостите. От време на време поглеждаше към мен, чувствах го дори и когато не го гледах. Винаги усещах, когато погледът му се спираше върху мен, беше нещо като странна магия между нас.

По някое време това чувство изчезна. Когато се огледах за него, той си беше тръгнал.

През нощта спах лошо и сънувах кошмари, въпреки че леглото на таванската стая беше много удобно. На следващата сутрин станах рано, измих се, сресах се и се премених с една от по-обикновените рокли от магазина на Есперанца. Мари и дядо Анри още спяха и със сигурност нямаше да станат в близките няколко часа, както научих от една прислужница, която срещнах на стълбите. Помолих я да ми обясни как да стигна до пазара. От там домът на Гастон на Рю дю Жур беше близо. Исках да го информирам за новия развой на събитията. За мое разочарование, не си беше вкъщи, видях само слугата му, който ме информира, че господарят му е излязъл за няколко часа. Отсъствието на Гастон ме изнерви, защото без неговата помощ — или по-точно без помощта на неговия старец — можех да забравя за връщане в бъдещето. Вярно, все още имах маската, но Есперанца ми бе дала ясно да разбера, че можех да я използвам само ако ме грозеше смъртна опасност. Нямах намерение да нарушавам правилата, защото кой знае накрая къде щях да попадна. Известно ми бе, че времето не следваше своя ход по благонадеждни пътеки, понякога то поемаше по отклонения, дупки и задънени улици, където човек можеше да се загуби завинаги. Хосе много пъти ни беше предупреждавал със Себастиано да използваме само познати портали под надзора на някой стар.

Помолих слугата да уведоми Гастон за преместването ми при херцогиня Дьо Шеврьоз и че до утре вечер по всяка вероятност щях да намина пак. След това, нямайки какво друго да сторя, се върнах обратно. Въпреки че слънцето бе изгряло едва преди два часа, по улиците и площадите гъмжеше от народ. Интересно разнообразие от хора населяваше града, повечето от които се бяха запътили към пазара. Видях дузина препълнени каруци със зеленчуци и бъчви и тежко натоварени магарета. Между тях се щураха играещи деца и лаещи кучета.

Докато минавах покрай една църква, на пътя ми се изпречиха група монаси, облечени в кафяво расо. Бяха скръстили ръце като за молитва и пееха религиозна песен. Главите им бяха гладко обръснати и блестяха на утринното слънце. На следващия ъгъл стадо блеещи кози бе блокирало улицата, докато едно ругаещо пастирче не ги отведе нататък.

До стените на града, в края на една широка улица, се издигаше голяма и грозна постройка. При вида на масивните ѝ кули ме побиха тръпки, защото, когато слугинята ми обясняваше пътя, спомена името на сградата — това бе Бастилията, прословутият най-строго охраняван затвор на това време. След сто и петдесет години, по време на Френската революция, разгневеното парижко население щеше да щурмува Бастилията и да освободи всички затворници, ала естествено, тези, които сега бяха вътре, нямаше да го доживеят. Потръпнах и бързо се запътих към Плас Роаял.

Междувременно Мари беше станала и вече се притесняваше за мен. Тя настоя да закусим заедно. Както и предния ден, бе сервирано повече, отколкото можехме да изядем. Все пак използвах възможността да си напълня чинията с какво ли не, защото след ходенето пеша бях огладняла. Мари отново си бодна само няколко хапки, като изглеждаше, сякаш няма апетит. И все пак бе приказно красива в копринения си халат с китайски мотиви. Заела грациозна поза, седеше върху тапицирания с кадифе стол и отхапваше насила от една черешова тортичка.

— Понякога чувствала ли си се така, сякаш не знаеш какво ти се яде? — Със замах посочи към блюдата на масата. — Толкова са много и все пак имам чувството, че не са това, което наистина ми се иска. А виното… Всъщност не обичам вино на закуска. — Тя погледна към чашата си и при това изглеждаше объркана.