Ева Фьолер - Златният мост

След камбанния удар в седем, станах неспокойна. Себастиано трябваше да ме вземе в седем и половина, половин час преди постановката. Чувствах се като при първата ни среща.

Преди дядо Анри да се оттегли в покоите си, дойде в салона и ми направи комплимент.

— Изглеждаш прекрасно, дете! Каква хубава рокля! — Той самият беше по нощница и c шапчица на главата, каквито по това време се носеха в леглото.

Тъкмо беше напуснал салона, когато се появи слугата и извести пристигането на мосю Фоскер. Сърцето ми биеше толкова лудо, че щеше да се пръсне. Мари сложи на раменете ми един дълъг копринен шал в тон с роклята и рече:

— Не забравяй какво ти казах.

— Да, ще внимавам.

— Няма да навреди, ако научиш повече за мосю Фоскер. — След което бързо добави: — Разбира се, само за да го опознаеш по-добре.

Аха. Значи, предположенията ми се оказаха верни. Тя искаше да разбера дали кардиналът плетеше интриги срещу кралицата и ако да, да разбера какви.

— Ще направя всичко по силите ми, за да спечеля доверието му. — Не беше лъжа, точно това бе намерението ми. И не само това. Ако всичко вървеше по план, двамата със Себастиано съвсем скоро щяхме да сме на няколкостотин години далеч от тук, у дома в двайсет и първи век. И само историческите книги и записите в Уикипедия щяха да напомнят за интригите между кардинала и кралицата. И може би още една стара история за няколко мускетари от 1625 година, за която се предполага, че се базира на истински събития, ала както е при всички романи най-вероятно повечето приключения бяха измислени. С нашето завръщане всичко щеше да се развие по план. Котешката маска нямаше да ми е нужна, каквато и да беше задачата на Себастиано в 1625 година, вече е приключила. Със сигурност.

— Пожелавам ти една приятна вечер — каза Мари.

Звучеше искрена. Очите ѝ бяха тъжни, в тях се четеше самота. Отново ме завладя чувство на състрадание. Може би в предишния си живот е имала приятел, когото е обичала, а сега е забравила. Както Себастиано мен.

Чувството на състрадание премина в самосъжаление, а после в страх, защото никой не можеше да ми гарантира, че щеше да си спомни коя съм. Докато слизах по стълбите, на няколко пъти вдишах дълбоко. И тогава го видях да стои в преддверието. Сияеща усмивка се изписа на устните ми. Вечерта можеше да започне.

Възхищението, с което ме гледаше, стопли душата ми.

— Здравей — казах, останала без дъх (ала прозвуча ето ме и мен ).

Себастиано ме поздрави е галантно целуване на ръката, което много ми хареса.

— Красива си, Ана. — Той застана така, че да го хвана под ръка.

— Благодаря.

Под пръстите ми ръката му се усещаше толкова силна и тренирана. Чувството да бъда толкова близо до него беше прекрасно. Началото на срещата ни беше наистина вълнуващо. Себастиано бе дошъл c открита карета за двама души, теглена от един кон. Така че не се налагаше да вървя по мръсния паваж c хубавите ми обувки от светла коприна и така да разваля подгъва на великолепната рокля. Себастиано галантно ми отвори вратата на каретата и ми помогна да се кача. Чувствах се като истинска дама.

— Бил ли си някога на театрално представление? — попитах, когато и двамата се настанихме върху тапицираната пейка в каретата.

— Много пъти. — Той даде знак на кочияша да тръгне.

— На кои постановки?

Себастиано сбърчи вежди.

— Явно не са били толкова добри, щом не си спомням имената им.

— Не си спомняш нито едно?

Бръчката на челото му стана по-дълбока.

— Не, опасявам се, че не.

— Радвам се! — Заля ме вълна на надежда. Измислените спомени, които му бяха имплантирани, очевидно имаха големи пропуски. Това показваше, че истинската му памет бе все още някъде в него.

Удивен от моето пламенно звучащо възклицание, той ме погледна.

— Защо те радва моята разсеяност?

— Ами… не, имах предвид колко е хубаво, че ще дойдеш с мен на театър, въпреки че досега не си се забавлявал на постановките. — Малко срамежливо го погледнах отстрани. — Впрочем ти също изглеждаш много добре тази вечер.

Бе самата истина. С вталения си гълъбовосин жакет, елегантната шапка с перо и излъсканите до блясък ботуши можеше да завърти главата на всяка девойка. Мъжката мода през седемнайсети век ми харесваше — или поне как му стоеше на Себастиано. Той изглеждаше просто чудесно. Малко ми оставаше да му се хвърля на врата.

Той като че ли го усети и се намръщи. Навярно му се бях възхитила твърде очебийно. Веднъж ми беше казал, че не си пада по жени, които свалят мъжете. Предпочиташе по-сдържаните и опърничавите.