Ева Фьолер - Златният мост

На следващата сутрин се събудих късно, малкият позлатен бароков часовник върху камината в стаята ми показваше почти десет. Набързо се приготвих за излизане.

Мари и Анри все още не се бяха появили в салона, затова се ограничих с една бърза закуска в кухнята, след което веднага потеглих. Бях облякла една от семплите рокли на Есперанца и меките кожени обувки, с които ходенето бе значително по-лесно, отколкото с копринените пантофки на Мари. Лесно намерих пътя, тъй като междувременно имах достатъчно ориентирни точки. Сивото каменно чудовище Бастилията. Храмът, обграден от високите кули, чийто район се считаше за греховен в Париж. Лувърът и дворецът „Тюйлери“, и накрая Сена и Ил дьо ла Сите с могъщата катедрала.

И тази сутрин цареше обичайната суматоха, целият свят беше на крак. Градът сякаш щеше да се пукне по шевовете от шумните търговци. Никъде не се спрях, макар че от време на време забавях крачка. Например докато минавах покрай жена, която скубеше една шаваща гъска (още жива!) пред дома си. Или покрай мъжа, на когото бе сложена желязна маска и бе окован за стълба на позора.

Повечето улици бяха мръсни и потънали в боклук, ала имаше и красиви кътчета — един разцъфнал розов храст, една омайна чешма c мраморен чучур, една малка градина, наподобяваща парк.

Минах по моста „Нотр Дам“ c надеждата, че ще срещна Есперанца, ала магазинът за маски беше затворен. Затова пък по моста се носеше ароматът на люляци, идващ от отсрещното магазинче. Бившият на Сесил, Баптист, стоеше в магазина до разгънатия тезгях и ме забеляза, когато минах покрай него. Днес беше облечен c искрящо жълто кадифено елече, което идеално се връзваше със смущаващо червения цвят на лицето му. Престорих се, че не го виждам, и продължих бързо по пътя си.

Капакът на прозореца на стаята на Сесил откъм Рю Персе беше затворен, ала външната врата беше отворена и старата портиерка, която последния път седеше на едно малко столче пред къщата, не възрази, когато влязох вътре. Трябваше да почукам и извикам името си многократно, докато най-сетне не чух едно приглушено влез.

Вътре веднага се спънах в един захвърлен на пода предмет и c мъка успях да се задържа за таблата на леглото. През пукнатините на капаците едва проникваше достатъчно светлина, за да разпозная предметите в претъпканата стая. Бяха ми необходими няколко секунди, докато очите ми свикнаха с тъмнината.

Сесил седна и примигна към мен сънливо.

— Какво търсиш тук?

— О, аз просто исках да… исках да ти благодаря за всичко. — Изведнъж осъзнах, че не беше добра идея да се върна отново тук. Сесил не изглеждаше така, сякаш се радваше. Едва дишах, защото се носеше упойващата тежка миризма на люляци. И тогава видях това, в което се бях спънала — беше камшикът, който последния път висеше на стената. От което заключих, че последното посещение на Баптист не е било твърде отдавна. Това мое предположение се потвърди от факта, че на масичката до леглото на Сесил лежаха няколко сребърни монети.

Сесил бе проследила погледа ми и гласът ѝ прозвуча мрачно.

— Да, тази сутрин отново бе тук. Е, и? Какво смяташ да направиш? Да изтичаш при Филип и да му кажеш?

— Не, със сигурност не! — възкликнах. — Това си е лично твоя работа! — След кратко и плитко вдишване продължих: — Исках да ти пожелая много късмет с новата ти пиеса. Сещаш се. Тази с писателя и момичето. Може пък с нея да пробиеш!

— Прекалено е скучна — каза тя, отхвърляйки възможността. — А сега ме остави да поспя още малко, много съм уморена. — Тя се отпусна отново назад и покри лицето си със завивката.

Определено не бях уцелила подходящия момент, тя просто не беше от ранобудните. Усилено обмислях варианти как да обърна ситуацията към по-добро, защото самата представа, че това щеше да е последният ни разговор, ме депресираше.

Тогава ми хрумна нещо. Извадих няколко златни монети от портмонето на врата ми и тихо ги поставих до парите на масичката. С тях щеше да изкара месеци, без да се налага да разчита на подкрепата на Баптист. Дотогава може би най-накрая щеше да е пожънала успех в театъра.

— Всичко хубаво — казах тихо. — И много ти благодаря за всичко. — С изключение на един недоволен шепот отговор не последва. Преглътнах няколко пъти и накрая протегнах ръка, за да я погаля внимателно по лицето през завивката. — Желая ти всичко най-хубаво за в бъдеще.

Все още нямаше отговор. Но изведнъж ръката ѝ се подаде изпод чаршафите и докосна моята за миг, след което отново се скри. Поех си дълбоко въздух и тихо излязох от стаята. На улицата старата портиерка седеше на стола си като невъзмутим голям гарван, когато минах покрай нея.