Ева Фьолер - Златният мост

Потисната, продължих по пътя си. Дали един ден щяха да станат двойка? За целта Сесил трябваше да престане с тайните си игрички с бившият си съпруг, за което от своя страна ѝ бяха необходими други сигурни доходи. Молех се за нея да успее, защото двамата с Филип заслужаваха цялото щастие на земята. За малкото време, прекарано заедно с тях, започнах истински да ги харесвам. Фактът, че утре щях да съм много далеч, а двамата да са починали и станали на прах преди стотици години, ме измъчваше.

— Мислиш твърде много — ми беше казал веднъж Себастиано. — Трябва да се научиш да игнорираш тези неща.

Постоянно се опитвах, ала ми бе ужасно трудно. Понякога прилагах един трик — представях си, че миналото и настоящето са паралелни светове, разделени само от един портал. Това помагаше. Поне за известно време, както в случая.

Когато накрая се върнах в двореца на Дьо Шеврьоз и видях Мари в салона, се взех в ръце. Постарах се с всички сили да не забележи нещо и така прекарахме един хубав ден заедно. Играхме карти, обядвахме, пробвахме нови дрехи и си направихме малка разходка с каретата до един бижутер, на когото тя искаше да направи поръчка. Когато се върнахме, дядо Анри се присъедини към нас. Вечеряхме дружно и обсъдихме кралското парти, което щеше да се състои идната седмица в Лувъра — голям бал с маски, на който щяха да присъстват всички, които имаха титла, с една дума цялото виеше общество на Париж.

— Ще бъде събитието на годината! — рече Мари с искри в очите. — Баловете в Лувъра са незабравими! Ще бъдеш очарована, Ана!

Премълчах факта, че за мое огромно съжаление, нямаше да мога да присъствам, и се престорих, че се радвам до полуда.

Малко след това, дядо Анри се оттегли в покоите си, защото бе уморен. Изключително мило му пожелах лека нощ — не можех да му кажа нищо повече, иначе щях да се издам — и останах при Мари в салона още известно време. Тя бе донесла от библиотеката една от многобройните си книги и я прелистваше. Най-много харесваше разкази за пътувания. Както ми сподели, далеч не бе удовлетворена от всички автори — с някои просто можеше да полети над незнайни земи, както обичаше да казва. Ала при други се изискваха усилия, за да не заспи над скучните празни приказки, изписани на многобройните страници.

Когато спонтанно ѝ предложих да напише книга, ме погледна озадачено и после кимна замислено.

— Интересно предложение. Наистина, заслужава си да помисля! Например бих могла да пиша за женската мода. А може и да издавам журнал. Доколкото знам, в тази област няма нищо.

Последната ни вечер заедно беше към края си, защото трябваше да се приготвя за предстоящата ми среща със Себастиано. С леко притеснено кимване Мари взе под внимание факта, че отново щях да се срещна със Себастиано.

— Ако си сигурна, че не допускаш грешка, тогава се срещни с него — рече тя.

Поколебах се, но после си поех въздух и рекох:

— Мари, трябва да ти кажа нещо. Мисля, че кардиналът е на път да разкрие тайната на кралицата.

Мари въздъхна.

— Знам, Ана.

— Може би ще е по-добре, ако кралицата… Искам да кажа, ако тя вече не… — Млъкнах смутено.

Мари отново въздъхна.

— Любовта често е по-силна от разума, Ана. Сляпа е за опасностите.

Тя произнесе тази истина невъзмутимо. Но това не важеше само за кралицата. Обзе ме тревога, защото се отнасяше и за мен. Дълбоко в себе си знаех, че Сесил имаше право с предупреждението си. Себастиано играеше двойна игра. Той бе верен слуга на кардинала и на първо място искаше да се срещнем днес, за да разбере някои истини. За странните съобщения, които му бе пратил Гастон. За моята роля в това. И за връзката ми с Мари, която от своя страна бе най-добрата приятелка на кралицата и ѝ помагаше да пази мрачната си тайна. По всяка вероятност жестоко се лъжех, като си въобразявах, че срещата ни е заради все още влюбеното му в мен подсъзнание. Ала на всички тези логични заключения моята същност реагираше с непокорство. И какво от това, мислех си аз. Утре нямаше да е от значение. Тогава отново щяхме да сме в нашето време, Себастиано щеше да си е възвърнал паметта и всичко щеше да е наред.

Големият часовник в салона удари кръгъл час. Крайно време, беше осем часът.

— Трябва да вървя — казах с плачевен глас.

— Тръгвай, дете.

— Аз… пожелавам ти приятна вечер. — Усетих как очите ми се напълниха със сълзи. Искаше ми се да прегърна Мари за сбогом. Или да ѝ кажа думи от рода на: Предстои ти голямо и светло бъдеще ! Ала това би прозвучало доста откачено. Затова предпочетох да не казвам нищо, просто я погледнах тъжно.