Ева Фьолер - Златният мост

— Сега тръгвай, в противен случай ще закъснееш — рече тя.

Кимнах сковано и станах от креслото. Мари отново потъна в книгата си, а аз се втурнах в стаята ми, за да се приготвя. Облякох една от роклите, които Есперанца ми беше опаковала. Фините рокли от Мари сгънах прилежно, нямаше повече да са ми необходими.

Междувременно започнах да поглеждам все по-често през прозореца към небето. По някое време матовият сребрист диск на луната се издигна над покривите. Долу пред къщата забелязах да се приближава фигура с фенер в ръка, която спря пред вратата. Беше Себастиано, който погледна нагоре към мен.

С разтуптяно сърце се затичах надолу по стълбите.

— Добър вечер, Ана — каза той.

Аз само кимнах. Часът бе настъпил. От вълнение не можах да продумам нито дума. Той се спря за миг, за да го хвана под ръка, което сторих веднага. И двамата не бяхме в настроение да говорим. Мълчаливо вървяхме в посока Сена. Тук-там между постройките горяха факли, някои прозорци на къщите бяха осветени от свещи, ала повечето улици тънеха в мрак. Само очертанията на извисяващите се кули и неясните контури на покривите се издигаха към лунното небе. Над нас проблясваха звездите, ала тяхната светлина бе студена и далечна. Чувството не беше особено романтично, бях твърде развълнувана. Обичайната за деня шумотевица беше заглъхнала, градът спеше. Навън бе почти безлюдно. По едно време към нас се приближиха трима пияни мъже, които бързо заобиколихме. Въпреки това единият от тях се спря и вдигна маслената си лампа към лицето ми.

— Я какво прелестно съкровище си имаме тук? — рече той завалено.

Себастиано извади наполовина шпагата си от ножницата и се чу стържещ, заплашителен метален звук.

— Добре де — промърмори мъжът и залитайки, догони останалите.

Беше станало хладно и леко треперех.

— Студено ли ти е? — попита ме Себастиано. Това бе първото изречение, което продума след поздрава си.

— Малко — отговорих.

Той се спря, свали пелерината си и ми я наметна. Вълнената материя беше тежка и миришеше на него. Неволно се сгуших в топлината от тялото му, уловена в пелерината.

— По-добре ли е? — поинтересува се той.

— Много по-добре. Благодаря.

Докато вървяхме, той ме прегърна, което веднага ускори ударите на сърцето ми. Чувствах се прекрасно, толкова близо до него. Твърдо потиснах мисълта, че може би го прави със задни намерения.

Колкото по-близо стигахме до реката, толкова по-силна ставаше вонята на гниещи отпадъци. Понт о Шанж пустееше пред нас. На брега бяха акостирали лодки, хвърляйки люлеещи се сенки в клокочещата вода. На другия бряг на Сена, на неравномерно разстояние блещукаха като тлеещи точки в нощта факли и фенери.

— Ето го и моста — каза Себастиано. — Да минем по него и да видим дали се случват магии и чудеса.

Кимнах мълчаливо, едва дишайки, защото оставаха само няколко минути до нашето завръщане. Минахме бавно по моста. Себастиано държеше маслената лампа и осветяваше пътя. По средата на моста имаше прикрепен за парапета кръст. Там спрях, точно както се бяхме уговорили с Гастон.

— О, виж, кръст — казах, сякаш бе нещо абсолютно необичайно.

Да, виждам. На повечето мостове има по един. — Себастиано се огледа. — Имаме пълна луна. Само дето магията я няма.

Необходима бе импровизация.

— Себастиано — рекох (прозвуча Себастиен, ала със сигурност щеше да е за последно). — Мисля, че вече мога да ти върна пелерината. Стоплих се. — Свалих наметалото и го поставих върху раменете му. При това се обърнах така, че Себастиано трябваше да се завърти към мен и затова не можеше да види какво се случваше зад него.

— Ана — каза той, постави върху парапета зад мен лампата и ме погали нежно по бузата. Устните му бяха съвсем близо до моите. — Трябва да ти призная нещо.

— О, наистина ли? Ами тогава… просто го направи. — Бях на път да се разтопя от допира му, ала определено не беше подходящият момент. Вместо това се опитах да придам нормално изражение на лицето си. От другия край на моста към нас се приближиха две тъмно облечени фигури. Навярно носеха обувки с меки подметки, тъй като стъпките им не се чуваха.

— Но само не ме мрази — продължи Себастиано.

Откъде му идваха тези мисли? Някак си не се връзваха с признанието, което очаквах. Бях разтревожена и обезпокоена, ала нямаше време за обяснения. Двете фигури бяха вече съвсем близо. За да е сигурно, че Себастиано няма да ги забележи, направих най-близкото до ума. В този момент нямаше значение какво щеше да си помисли за мен. Обвих ръце около врата му и го целунах. Той се поколеба за миг, но наистина само за част от секундата, после ме прегърна толкова силно, че едва си поех въздух. Стори ми се, че през цялото време самообладанието му висеше на косъм, който сега се скъса. Веднага се издигнах във висините, тялото ми стана безтегловно, въпреки нощния студ ми стана горещо, а ушите ми забучаха — в тази целувка наистина имаше нещо. Изглежда, Себастиано изпитваше същото, защото ме стисна още по-силно.