Ева Фьолер - Златният мост

— Странно — каза той изненадан, докато се бъркаше за кесията си. — Не са взели парите ми. А също и шпагата. Питам се защо ли са още у мен. Обикновено джебчиите крадат ценности, а не водят хората в гората. Освен ако вече не са трупове. Но като изключим коварния удар по главата, се чувствам съвсем жив. И ти също изглеждаш добре. Или си ранена?

Поклатих мълчаливо глава.

Той ме изгледа в леко подозрение.

— Ти ме убеди да отида на моста. А онзи дебелак само това е чакал. Каква е връзката ти с него? Да не сте комбина?

— Не! — отрекох и се зарадвах, че не се беше развиделило напълно, защото тогава Себастиано със сигурност щеше да забележи изчервяването ми от чувството за вина. — Ако си чул какво казах, определено би трябвало да помниш колко се притесних от подлото нападение. Ако бяхме съучастници, щеше ли да ме завлече в гората заедно с теб?

— Точно това е въпросът. — Гласът на Себастиано все още звучеше подозрително. — Какво се случи, след като дебелакът ме извади извън строя?

— Нямам представа — излъгах.

— Ти също беше там!

— Припаднах. И дойдох на себе си преди малко тук, до теб.

— Теб също ли те повали на земята?

— Не, просто всичко около мен потъна в мрак.

— Ценностите ти все още ли са у теб? — Той посочи гърдите ми, или по-точно издутината, която ясно личеше.

Посегнах към кожената чантичка.

— Всичко е тук.

— Много странно. — Той ме погледна остро. — Как си обясняваш всичко това?

— Нямам представа.

Себастиано се втренчи в мен, сякаш по този начин можеше да разбере как бе навързано всичко. За щастие, той се въздържа от допълнителни въпроси, но останах с впечатлението, че не ми вярва нито дума.

Подаде ми ръката си.

— Да вървим. — Звучеше учтиво, но хладно.

Хванах го под ръка и се опитах да потисна неприятното усещане, което се надигаше в мен. Всички точки, които бях натрупала до вчера вечерта, изведнъж изчезнаха. Чувствах се като ходеща по въже над опасна пропаст.

Проправяхме си път през гъсти храсталаци и стъпвахме по хлъзгав мъх и изсъхнали клони, които се чупеха под краката ни. След няколко крачки усетих как лека тръпка премина по гърба ми. Миг по-късно видях защо. Пред нас се издигаше скала c човешки размери и форма на юмрук, която бях виждала и преди — по време на пикника c Мари и дядо Анри в Боа дьо Булон. Явно тук се намираше прозорецът на времето!

Неволно си спомних ужасяващите сцени, които видях в алтернативното бъдеще. Сякаш сънувах кошмар, ала всичко бе реално. Роклята ми бе покрита c пепел, а по ръцете си имах драскотини от каменните останки, между които се бях укривала. Мъртвите в руините бяха реални, точно като страха и ужаса ми.

Междувременно разбрах защо преминаването ни не беше успешно. Задачата. Тя щеше да ни задържи тук, докато не я изпълним. Целта беше да се предотврати дадено събитие, това ми беше ясно, но какво бе то, трябваше тепърва да разбера. Освен това не беше ясно за коя част от задачата беше отговорен Себастиано и за коя аз. Но затова пък знаех какво щеше да се случи, ако се провалим — Париж щеше да потъне в развалини и пепел, разрушен от кървава гражданска война. А ние самите може би щяхме завинаги да останем в миналото. Зъзнейки, сгуших раменете си.

Себастиано веднага го забеляза. Както бе направил и предната вечер, свали пелерината си и ме наметна с нея. Беше кавалерски жест, ала нямаше и помен от ласкавата нежност, която усетих по време на вчерашната ни лунна разходка.

Въпреки топлото наметало, замръзвах от студ.

По пътя обратно към града мълчахме. Само веднъж се опитах да завържа разговор — исках да знам какво се канеше да ми каже на моста, преди да бъде ударен с тоягата.

— Не знам за какво говориш — отвърна той на въпроса ми.

Прозвуча студено, ала аз настоях.

— Каза ми, че не бива да те намразя заради това.

— Не си спомням. Следователно не е било важно.

Знаех, че не е вярно, но очевидно тази сутрин не можехме да си кажем истината, така че прекарахме останалата част от пътя в мълчание.

Вървенето пеша до града се оказа едно скучно и отчайващо занимание. Валеше почти през цялото време, макар и не толкова силно. По време на безкрайното ходене джапахме през мочурливи горски и полски пътечки, покрай малки селища, пасища и отделени стопанства, където освен няколко бедни работници и фермери не видяхме друга жива душа. Когато най-сетне пред нас се появи градската стена, облаците се разкъсаха и се показа яркото синьо небе. Утринното слънце огряваше покривите и кулите на Париж със златни багри, една удивително красива гледка, почти като барокова живопис. Ала аз не можех да ѝ се зарадвам, защото бях мокра до кости, замръзнала от студ и междувременно ужасно гладна.