Ева Фьолер - Златният мост

На няколкостотин метра пред градската порта срещу нас се зададе карета. Себастиано го спря и попита собственика дали — срещу заплащане, разбира се — би ни закарал до града. За съжаление, ни бяха ограбили и след дългия път сме се изтощили напълно. При тези думи Себастиано демонстративно ме посочи. Пътуващият в каретата ме погледна и моментално на лицето му се изписа състрадание, което само затвърди предположението ми, че изглеждам ужасно.

Мъжът беше кралски чиновник, който искаше да посети майка си в Нант, но не възразяваше срещу добро заплащане да се върне обратно в града. Нареди на кочияша си да обърне каретата и великодушно ни покани да се качим. Седнахме на пейката срещу него и през целия път — за щастие, не беше много дълъг — ни надуваше главите. Научихме всичко за много възрастната му майка и различните ѝ болести (жлъчни колики, задух, подагра), за собствените му неразположения (кариес, сърцебиене, слабост на пикочния мехур) и страданията на старото му куче, което обаче починало преди няколко седмици. Когато свърши с историите за болежки, започна да ни разказва с чиновническа обстойност за приготовленията за бала с маски, който щеше да се проведе в Лувъра в чест на кралицата. До най-малката подробност изброи всички блюда, кои музиканти щяха да свирят и колко слуги щяха да бъдат ангажирани за случая.

Когато заговори за бала, наострих уши, защото първоначално бе планирано да отида с Мари и дядо Анри. А след като завръщането ми в настоящето не сполучи, значи, все пак щях да присъствам на бала.

При мисълта, че щях да срещна кралицата, се развълнувах. Дали любовникът ѝ щеше да е сред гостите? Може би нашата задача — моята и на Себастиано — наистина имаше връзка с тази афера и възможните последици от нея. Празникът определено бе идеалната възможност да разбера повече. Дори същата вечер можеше да се случи въпросното събитие, което трябваше да предотвратим!

— До ушите ми достигна клюката, че с бала кралят иска да отклони вниманието от факта, че между него и съпругата му не всичко е наред — подхвърлих с надеждата да получа повече информация.

Чиновникът погледна тъжно и се почеса леко под рошавата си перука.

— Да, говори се, но аз не вярвам. Кралят искрено цени кралицата и балът с маски ще покаже, че благосклонността му към нея не подлежи на съмнение.

— От кого чу този слух? — попита ме Себастиано и се намръщи, което му придаде зловещ вид.

— Не си спомням — отвърнах. И тъй като сметнах, че малко ирония нямаше да навреди на интригантския му работодател, продължих: — Мисля, че онзи, който ми каза за това, го спомена във връзка с кардинал Ришельо. Доколкото си спомням, кардиналът не е особено добронамерен спрямо кралицата. — Лицемерно се обърнах към чиновника. — Вярно ли е, мосю?

Мъжът поклати глава и понечи да отговори, ала преди да продума, каретата спря. Бяхме пристигнали. Себастиано благодари и тикна в ръката му уговореното възнаграждение, при което чиновникът ни пожела, сбогувайки се, един дълъг и щастлив живот.

— Много благодаря — казах учтиво, докато Себастиано, който беше слязъл първи, ми подаде ръка.

Той не удостои с внимание отдалечаващата се карета и махащия за сбогом чиновник, а вместо това ме погледна мрачно.

— Искаш ли го? — попита той.

— Какво? — отвърнах объркано.

— Един дълъг и щастлив живот.

— Разбира се. Всеки го иска.

— Тогава по-добре внимавай предпоставките за това да са налице.

Погледнах го мнително.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че много добре знаеш.

Бузите ми горяха.

— Нямам никаква представа за какво говориш.

— Тогава всяка следваща дума е излишна. — Той се поклони леко. — Сбогом, Ана.

— Чакай! Трябва да си вземеш пелерината! — С изтръпнали пръсти се опитах да я разкопчая, ала той махна с ръка.

— Задръж я. Имам още една.

— Себастиен. — Мразех нежеланото и чуждо звучене на името му, бях на път отново да се разплача, защото между нас стоеше това непреодолимо препятствие. Всичко беше толкова объркано! В отчаянието си извиках: — Не можем ли просто да се отнасяме един към друг нормално? Мразя, когато си такъв.

— Какъв?

— Толкова… отблъскващ и студен! — Погледнах го умолително и хванах ръката му. Тогава осъзнах колко студени са пръстите ми в сравнение с неговите, които почувствах толкова топли и силни. Той веднага сграбчи и другата ми длан, обви и двете закрилнически със своите и леко ги разтри.

— За бога, пръстите ти са като ледени висулки!