Ева Фьолер - Златният мост

Не, сам си го измислих. Мисля, че добре се връзва.

— Говорил ли си с някого от старите за това? Искам да кажа, за универсалния режим? Откъде идва и кой го е създал. И за бариерата. Ти как наричаш бариерата?

— Бариера. А що се отнася до това, дали съм говорил за режима, знаеш ги старите. Можеш да ги питаш нещо стотици пъти и пак да не получиш отговор.

Да, известно ми бе от личен опит. Все пак Гастон можеше да знае повече, ала очевидно и той бе само един подчинен сътрудник, точно като двама ни със Себастиано.

— А сега какво? — попитах аз. — Все някак трябва да се добера до него, ако искам да го убедя.

— Мисля, че имам брилянтна идея.

Сметнах идеята за доста тъпа, но при дадените обстоятелства нямах голям избор и затова се съгласих. Преди да се приложи в действие обаче, трябваше да се погрижа за външния си вид, така че се налагаше с Филип отново да се върнем при Сесил и да извървим пеша няколко километра или поне такова бе усещането ми благодарение на неудобните сандали и болящите ме крака. Само дето, когато почти стигнахме, се сетих, че Есперанца ми беше сложила в торбата и обувки.

Този път прекосихме Сена по друг мост, или по-скоро по една временна дървена конструкция.

— Защо не се върнахме по моста „Нотр Дам“?

Филип се изкашля.

— Този път е по-пряк.

Аха. Значи, напарфюмираният Баптист беше прав, когато обвини Филип, че само заради него избира заобиколния път. Но не можех да му се сърдя, в края на краищата така открих магазина на Есперанца. Въпреки че не бе изключено да я бях срещнала и на друго място, ако бяхме избрали прекия път.

— Кой мост е това? — попитах го. — Да го запомня, ако ми се наложи да се разхождам сама.

— Понт о Шанж.

Онемях. Този обикновен на външен вид, дори импровизиран мост бе мостът за пътуване във времето? Погледнах сградите от другата страна на реката и наистина познах увенчания с кули дворцов комплекс, или поне част от него, който бях видяла от Понт о Шанж в настоящето. Надолу по реката зърнах също и Пон Пьоф, който все още съществуваше в настоящето.

— Преди четири години Понт о Шанж представляваше великолепна и голяма постройка — разказа Филип. — Дори на това място имаше още един мост над реката, Понт Маршан. Съществуваха общо четири реда къщи. След това избухна пожар и в рамките на няколко часа всичко изгоря. Ще го построят отново, но ще отнеме време.

Чудех се дали разрушението му нямаше нещо общо с портала на времето. Когато го преминахме, се огледах любопитно във всички посоки, ала не видях нищо необичайно. Само по средата на моста усетих нещо като трепет, ала можеше и да съм си въобразила.

Когато пристигнахме на Рю Персе, Сесил още спеше. Отне ни известно време да я измъкнем от леглото и съответно настроението ѝ бе кисело. Миг по-късно обаче стана любезна, тъй като Филип ѝ даде цяла шепа сребърници. Гастон се бе погрижил за престоя ми през следващите няколко дни. Не бях казала на никого, че междувременно се бях сдобила с пари, защото, изглежда, Гастон разполагаше с достатъчно. Само панталоните му струваха цяло състояние, затова не сметнах за необходимо да харча от моите резерви. От горчив опит знаех колко е важно да има заделени пари човек, когато се намира в миналото. В критична ситуация от значение бе всяка стотинка. Или в този случай всеки дение, което бе тукашната валута.

Докато вървяхме към Сесил, Филип ми обясни стойността на монетите в обращение. Дванайсет дение се равняваха на един сол, а двайсет сола правеха една ливра, при което ливрите не бяха монети, а само аритметична единица, базирана на среброто, със съответния брой дение или сол. Имаше и златни монети, на които им викаха екю, те имаха най-голяма стойност, а именно няколко дузини ливри. Филип не знаеше с точност колко, защото никога не бе притежавал злато. Също така можеше да се пазарува и с чуждестранни златни монети. Важното беше да са истински

Филип ми обясни и покупателната им сила, като например цената за един обяд, за чифт обувки или за месечния наем за една стая. С това, което притежавах, щях дълго да изкарам. Не се нуждаех от много.

Можех да спя при Сесил, а в цената влизаше нощното питие и вечерята, както тя тъй щедро ми обеща Благодарение на Есперанца имах и достатъчно дрехи. Ядене и пиене щях да получавам на работното си място, което Гастон щеше да ми уреди. Трябваше това беше „брилянтната идея“ на Гастон — да започна работа като сервитьорка в едно заведение на име Златният петел, където Себастиано редовно се хранеше заедно с приятелите си мускетари. По този начин щях да го виждам и да се преструвам че е чиста случайност.