Ева Фьолер - Златният мост

Гастон нямаше подобен проблем. Той щедро си сипваше и изливаше в гърлото си чаша след чаша, докато му разказвах за подозрителния тип, когото видях първо пред „Британик“, а преди малко и на пазара.

— Сигурна ли си, че е същият? — попита скептично.

— Да.

— Може да си се объркала.

— Не, познах го.

— Как изглеждаше?

— Нормално. — Сама усетих, че това нямаше да ни помогне много. Не бях добра в описанието на хора без някакви особени белези. — Средата на четирийсетте, кестенява коса, невзрачно лице.

— Може да е моят зъболекар. Или чичо ми. Или учителят ми по немски.

— Или някой пътуващ във времето — казах ядосано.

— Чисто теоретично, да — допусна Гастон. — Не ги познавам всички.

Цялата история, изглежда, не го интересуваше особено, затова не му споменах за теорията ми, че според мен непознатият от пазара е същият, който се опита да убие кардинала.

— Какво ще правим със Себастиано? — попитах го. Без съмнение към момента това бе най-важният въпрос.

— При всички положения трябва да предприемем нещо срещу загубата на паметта му — рече Гастон. Обут в копринени чорапи, той кръстоса крака и скръсти ръце пред едрите си гърди. — Трябва да измислим нещо. Сещам се само за един начин. Наложително е да се махне от тук. Далеч от това обкръжение, далеч от това време. Трябва да го върнеш обратно в настоящето. Може би тогава ще си спомни. — Лицето му се озари. — Да, точно така ще направим. Трябва само да го доведеш до портала при следващата смяна на лунната фаза.

— Намирам идеята за много добра. А имаш ли и предложение как да го уговоря да дойде с мен? Или просто да отида при него и да му кажа: „Хей, искаш ли тази нощ да прекосиш с мен моста?“.

— Защо не? В края на краищата ходите заедно, по-вероятно е да послуша теб, отколкото мен.

— Забравяш една малка подробност. Не сме гаджета. Или поне не в момента. Та той дори не ме познава!

— Точно това трябва да промениш, скъпа Ана. Трябва да го убедиш, че сте един за друг. И преди всичко, че тази нощна разходка си заслужава.

— И как точно да стане това?

— С женска хитрост! Една романтична разходка, целувки на фона на лунната светлина. Защо да не стане? Веднъж вече се е влюбил в теб.

— Страхотно — казах, раздразнена. — Наистина страхотен план.

— Това ми прозвуча доста саркастично.

— Може би защото действително бях саркастична.

Спомних си последните думи на Себастиано. Най-добре си намери някой друг, с когото да се задяваш, малка Ана. Освен това не се катери по дървета, които са прекалено високи за теб.

— Той се мисли за нещо повече от мен — обясних, изпълнена с възмущение. — В ролята на Пепеляшка не попадам в полезрението му. — Вбесено добавих: —Преди малко дори ми каза , че не си пада по мен. Какво според теб трябва да направя?

Гастон ме огледа.

— Е, точно в този момент не изглеждаш особено привлекателна. Цяла нощ ли си се шляла? — Той посочи дрехата ми. — Изглежда, бая си се пооляла.

— Разбира се. Купонясвах като луда цяла нощ. И тъй като беше много забавно, преди малко отново се извъргалях в мръсотията. — Раздразнена, запретнах скъсаните си ръкави и му показах ожулените си длани. — Паднах , ясно ли е? И почти не съм спала, защото Сесил искаше да си говорим през цялата нощ! Искам също да подчертая, че спах на земята . — Огорчена, посочих към съседната стая, където през открехнатата врата се виждаше едно широко, отрупано с възглавници легло. — Не може да се сравни с твоя бюджет.

— Често идвам тук по работа — оправда се Гастон. — Разбираемо е да искам малко повече удобства. — Той се изкашля. — Ще се огледам за по-добър подслон, ако се наложи да останеш за по-дълго.

— Какво имаш предвид под по-дълго ?

— Ами по-дълго от следващата смяна на лунната фаза. Може да ти отнеме повече време да убедиш Себастиано.

— И до следващата смяна на луната ще спя на пода при Сесил, така ли?

— Ще се погрижа да ти осигури легло. Трябва да живееш при някой доверен човек, който не задава въпроси и ще ти помага в ежедневието. Тя е от Париж и познава града като ръката си.

— Като петте си пръста — поправих го.

— Какво? — Погледна ме объркан.

— Казва се „като петте си пръста“, не „като ръката си“.

— О, благодаря. — Усмихна ми се весело той. — Уча с голямо желание. Мисля, че е страхотно да си говорим на немски, без да се включва универсалният режим.

Аха. Той наричаше междугалактическия преводач „универсален режим“.

— Това официалният израз ли е? — попитах го.