Ева Фьолер - Златният мост

Филип си проправи път напред и аз се канех да го последвам, когато един от мускетарите от току-що преминалата покрай нас тилова охрана привлече вниманието ми. Беше висок, е атлетично телосложение, широки рамене и мускулести бедра. Носеше черна шапка с перо, лъснати ботуши, обичайния панталон до коляното и пелерина с избродиран бях кръст. На рамото си бе преметнал пушка, докато свободната му ръка висеше небрежно върху дръжката на шпагата му.

Пулсът ми се ускори. Не бях успяла да видя лицето на мъжа, защото вече бе минал покрай мен. Ала всяко негово движение, всяка крачка изключваше каквото и да било съмнение, преди то изобщо да се е породило. Когато вдигна глава и се обърна встрани, видях профила му. Беше си пуснал брада, необичайно за него, но като изключим това, бе същият както винаги. Не се бях объркала! Заля ме такова щастливо чувство на облекчение, че едва се сдържах.

— Себастиано! — извиках, докато се бутах напред, махайки с две ръце. — Тук съм! Себастиано!

Скапаният преводач придаде на името му френско носово звучене и прозвуча като Себастиан , ала сега моментът не беше подходящ да издребнявам. Искаше ми се да пищя от радост. Най-накрая го бях намерила!

Още преди да съм успяла да се втурна след него, се случиха няколко неща едновременно. На няколко метра от мен, в края на тълпата, настана бунт. Писъците бяха силни и заглушиха всеобщата глъч. Няколко души ми задремваха видимостта и само откъслечно можех да видя какво се случваше: един мъж се беше промъкнал напред и държеше оръжие с готовност за стрелба. Безмилостно блъскаше всички хора настрани. Лицето му бе скрито зад черна маска, носеше шапка и пелерина. Двама или трима от мускетарите, които вървяха в края на конвоя, се насочиха към него, но преди да извадят оръжията си, нападателят стреля по кардинала. Ала пропусна целта си. Себастиано съобразително бе хвърлил оръжието си по мъжа и така отби изстрела. Пукотът отекна над целия площад и се разнесе облак от смърдящ барут. Писъци от страх се нададоха от тълпата, хората се разбягаха, предизвиквайки ужасен хаос. Бях бутана и ритана и на няколко пъти ми забиха лакти в ребрата, докато безпомощно се предпазвах с ръце и се опитвах да се задържа на крака. Тълпата ме понесе далеч от събитието. В цялата тази блъсканица само за миг успях да зърна Себастиано как се втурва срещу стрелеца с извадена шпага. Той не му остана длъжен и започна да се отбранява. Заформи се ожесточен дуел, удар след удар, от остриетата хвърчаха искри. Виждаше се, че маскираният бе талантлив фехтовач. С все сила се съпротивлявах на натиска и бутането на хората около мен и се опитвах да се добера до Себастиано. През рамото на една крещяща жена видях как той със силен удар изби шпагата от ръката на маскирания, при което той отскочи мигновено назад и се сля с тълпата. Миг по-късно бе погълнат от бягащия народ. Себастиано искаше да го последва, ала вече го бе изгубил от поглед, блъсканицата бе твърде голяма.

Само след няколко минути размирицата стихна и хората се успокоиха. Повечето бяха избягали, ала все още имаше доста зяпачи, които се бутаха към местопрестъплението, жадни за сензация. Кардиналът не беше ранен, той стоеше нащрек, заобиколен от гвардията си, която се бе събрала покровителствено около господаря си и обезопасяваше мястото.

— Ана? — чух да ме вика Филип, ала никъде не можех да го видя.

Не му отговорих, тъй като в момента мислех само за едно нещо — Себастиано. Той прибра шпагата си в ножницата и прие поздравленията на другите гвардейци, които го тупаха по рамото. Замалко да се пръсна от гордост, защото бе предотвратил атентата. А и бях безкрайно щастлива, защото бе невредим.

Най-накрая се откъснах от навалицата и се затичах към него.

— Себастиано! — Отново името му прозвуча на френски, но нямаше значение, тъй като веднага се обърна към мен. Исках да стигна възможно най-бързо до него, но се спънах в подгъва на роклята ми и вместо да се хвърля в прегръдките му, тупнах в краката му като последната глупачка. Ох! — Ожулих ръцете си, дясното ми коляно също не остана ненаказано, но по-лошото бе мръсотията, в която се приземих. Около хиляда души бяха минали оттук и най-малко половината от тях бяха стъпвали във всевъзможни отпадъци, които сега се търкаляха по паважа. Всъщност кога последно се ваксинирах против тетанус?

— Нека ти помогна, момиче. — Силни ръце ме издърпаха нагоре и докато оглеждах изцапаната си дреха, Себастиано си избърса ръцете в панталона. — Удари ли се?