Ева Фьолер - Златният мост

— Кой те изпрати? — продължи да ме разпитва той. — Имаш ли нещо общо с маскирания тип?

— Не!

Недоверчиво продължи да ме гледа втренчено.

— Какво искаш от мен, момиче? Как се казваш?

— Ана — успях да изрека.

— Това не е френско име. От къде си?

— От Германия, майка ми е французойка — запелтечих инстинктивно същата лъжа, която използвах и пред Сесил. Сълзи се стекоха по бузите ми. Шокът ми бе твърде голям. — Просто исках да говоря с теб… да остана с теб насаме…

Изражението на лицето му омекна и той ме погледна с насмешка.

— Хм, някой май има любовни намерения, така ли? Среща с гвардеец, а? Това ли е била целта ти? — Той хвана брадичката ми. — Много си красива, Ана от Германия. Мога и да се изкуша. Тези сладки устни подканват да бъдат целунати. — Ненадейно той се наведе напред и притисна устните си към моите. Целувката беше кратка, но интензивна и краката ми моментално омекнаха. Ала в следващия момент отново ме пусна. — Най-добре си намери някой друг, с когото да се задяваш, малка Ана. Освен това не се катери по дървета, които са прекалено високи за теб. — Той ме щипна нежно за носа, обърна се и си тръгна.

Останах на място, застинала от ужас, докато той с бързи крачки се скри зад ъгъла и се присъедини към отряда си. Сълзи премрежваха погледа ми и не виждах почти нищо. Не можех и да мисля. Бях толкова объркана и нищо не разбирах. Само това, че нещо се беше объркало при последното пътуване на Себастиано. За него бях една непозната. Бяха му дали нов живот и в замяна бяха изтрили стария му, включително и спомените му за мен.

Цялото ми тяло трепереше. Въпреки това се опитах да си поема дълбоко дъх и да се взема в ръце. Точно сега не биваше да губя самообладание! Някой трябваше да измъкне Себастиано от това положение. А ако не аз — кой? Нуждаех се от план, и то бързо. И за това ми трябваше помощ.

Филип продължаваше да ме вика. Стегнах се и излязох през арката, за да отида при него. С мъка пристъпях напред. Преди малко адреналинът и радостта от срещата ме бяха упоили, ала сега усещах болката. Лакътят ми гореше, ожулените длани също, да не говорим за сърцето ми, което чувствах като една голяма кървяща рана.

Подозирах, че това щеше да е най-тежката работа в целия ми живот.

— О, не, опасявам се, че имаме сериозен проблем — каза Гастон, когато чу какво се бе случило.

Филип ме бе завел при него. От пазара не беше далеч, само на две преки. Гастон живееше на първия етаж в една красива къща на Рю дю Жур, с две големи и просторни стаи, с истински стъклени прозорци и хубав паркет. Зад къщата имаше чиста тоалетна, моето спасение, тъй като след срещата ми със Себастиано ме хвана най-тежкото разстройство на всички времена. Разбира се, нямаше казанче, ала тъй като беше сравнително нова, не смърдеше толкова непоносимо, както в обичайните клозети, а това си беше истински лукс.

Като цяло в този век на Гастон не му беше чак толкова зле. Имаше си дори прислужник, който ни сервира разредено вино и пресни пирожки, преди да се оттегли с поклон. Двамата е Гастон искахме да си поприказваме на спокойствие, без намесата на бариерата, за това никой не трябваше да ни слуша, дори и Филип. През това време той ни чакаше отвън. Гастон седеше в едно кресло до прозореца и се тъпчеше с храна, докато му разказвах каква е ситуацията.

— Сори, че ям — рече той. — Когато съм под стрес, винаги огладнявам. — Още една пирожка изчезна в устата му.

— Не се притеснявай.

— Значи, Себастиано не си спомняше нищо? Абсолютно нищо?

— Нищо — потвърдих аз.

— Това обяснява защо бе толкова груб с мен. Логично, че не знаеше какво да прави със съобщенията ми, след като не е имал представа за какво става дума.

— Какво бе поведението му, когато пристигнахте тук? — исках да знам аз. — Имам предвид след скока във времето?

— Не бях с него, само старият.

— Имаш предвид бездомника от моста?

— Точно така.

— Всъщност къде е той сега?

— Нямам представа, той винаги е някъде на път.

Подобно на Есперанца. Инстинктивно сложих ръка върху чантичката под дрехата ми.

— И как можем да се измъкнем от тук, след като стареца го няма? — попитах аз.

— А, ще се появи до следващата смяна на лунната фаза. Тогава ще обсъдя всичко с него. — Гастон посочи пирожките. — Опитай. Тези са много вкусни. Най-вече малките, със салам са. Всичко е прясно, от пазара.

— Благодаря, но не съм гладна. — Гърлото ми се беше свило. Нищо нямаше да мога да преглътна. От разреденото вино отпих само няколко глътки, защото бях ужасно жадна. В това време хората често пиеха такова вино още на закуска, тъй като водата от кладенците имаше вкус на застояло. Така настроението им веднага се покачваше и денят им започваше по-весело, и точно от това имах нужда сега. Но ако човек привикнеше към този лош навик, бързо щеше да се превърне в алкохолик, а на мен само това ми липсваше. Когато усетих, че виното започна да ме удря в главата, веднага оставих бокала настрана. Не можех да мисля трезво със замъглено съзнание.