Ева Фьолер - Златният мост

Със сълзи на очите му се усмихнах.

— Не е толкова страшно. Важното е, че отново съм при теб. — Заради многото погледи, които ме оглеждаха от всички страни, се засрамих да го прегърна, въпреки че копнеех за това. Гледах го щастливо. — Добре ли си?

— Познавате ли дамата, Фоскер? — чух да пита кардиналът.

С досада отправих поглед към него. Той ме наблюдаваше с повдигнати вежди, след което изстреля с показалец един боклук от червения си ръкав, сякаш беше най-малко три пъти по-важен от мен. Значи, тук наричаха Себастиано Фоскер. Можеше да се предположи, след като в реалния живот бе Фоскари.

С изразителна мимика се опитах да му дам знак да изчезнем незабелязано зад постройките, за да си кажем няколко думи на четири очи и да се целунем. Когато го погледнах, сърцето ми заби лудо. Толкова ми липсваше! Боже, брадата наистина много му отиваше, кой би предположил!

Нетърпеливо зачаках да измисли нещо подходящо. Като например: „Ще придружа клетата млада дама до най-близката аптека, за да си купи мехлем за охлузванията си“. Или: „Момичето изглежда бледо, бързо ще я придружа до къщи, че накрая ще вземе да припадне“.

Но той не каза нищо подобно. Вместо това ме изгледа намръщено от глава до пети и накрая заяви:

— Не, Ваше Високопреосвещенство. Никога не съм виждал това момиче.

Моля? Ужасена, се втренчих в него. Как посмя да се отрече от мен пред всички? Тогава се досетих каква беше работата: трябваше да продължи да играе ролята си. Явно бе мускетар в гвардията на кардинала. И като такъв не трябваше да предизвиква подозрение, не трябваше да прави нищо необичайно. Като например да прегръща мръсни жени. Или просто така да се отделя от гвардията.

Лицето му не издаваше нищо друго освен любезност. Бе помогнал на едно момиче да се изправи на крака, като джентълмен от старата школа, и е това бе изпълнил дълга си. Когато кардиналът даде заповед на гвардейците да продължат, всички мъже тръгнаха, включително и Себастиано. Неговото място бе най-отзад, което бе в мой плюс, защото можех да го следвам по петите.

— Шшшт! — изсъсках зад него. — Може да не се обръщаш. Разбрах, всичко ми е ясно. Просто спри при онзи ъгъл, за да можем да поговорим за малко, става ли?

Той ми хвърли един озадачен поглед през рамо, на който отвърнах с недоумение.

Лесно можеше да преувеличи човек, най-вече с тези преструвки.

— При колонадата ей там — прошепнах. — До магазина за шапки. След половин минута.

После се спрях и го оставих да продължи по пътя си на спокойствие, докато се преструвах, че оглеждам скъсания си ръкав. Наистина се бе образувала ужасна дупка, обилно пропита с мръсотия и малко кръв, а под нея се виждаше охлузването.

Филип отново извика името ми, звучеше така, сякаш ме търсеше отчаяно между сергиите на пазара, където последно се видяхме. Но сега не ми беше до него. Себастиано бе по-важен.

Без да бързам и възможно най-непринудено, заобиколих няколко сергии и минах през арката на един затворен пазар, докато не стигнах до магазина за шапки. Въздъхнах от облекчение, когато видях стърчащото перо на шапката на Себастиано. Той ме чакаше.

Веднага след това онемях от ужас. Тъкмо бях стигнала портика, когато се подаде една ръка, сграбчи ме здраво и ме издърпа в прохода. Бях притисната грубо до стената и тъкмо да извикам за помощ — някой ме беше проследил! — когато видях Себастиано, който ме Стискаше безмилостно за гърлото и ме гледаше заплашително.

— Коя, по дяволите си ти, момиче? Откъде знаеш името ми? И какви са тези глупости за среща?

— Ка… какво? — заекнах аз.

— Коя си ти? — изкрещя той.

Не ставаше дума просто за разиграване на роля, беше истинско. Дори в ума ми за миг се прокрадна надеждата, че това тук е негов двойник. Или някой от неизвестна паралелна вселена. Ала тогава видях малкия белег над дясната му вежда. И малката бенка под ухото му, която толкова често бях целувала.

„Но ти ме познаваш! И двамата идваме от бъдещето и от година и половина сме гаджета“ — исках да кажа, но не излезе нито звук. Можех да си отварям устата, но не можех да продумам и думичка. Бариерата се бе задействала, което означаваше, че някой в непосредствена близост ни чуваше. Опитах да шепна, така че никой освен Себастиано да не може да ни чуе. За мой ужас, дори и сега думите не излизаха от устата ми. Нито сричка. Беше като при някой от непосветените. За това можеше да има само едно обяснение: Себастиано вече не си спомняше кой е и откъде идва! Бариерата се бе включила заради него!