Ева Фьолер - Златният мост

След един час работа главата ми започна да пуши. При това всичко започна съвсем невинно — с една престилка. Даде ми я миячката с думите, че ще ми трябва. Но аз отказах, защото смърдеше ужасно и бе покрита с толкова много мазни петна, че не можеше да се разпознае цветът ѝ. Ако се появеше Себастиано, не исках отново да изглеждам така, сякаш се бях пързаляла по корем из цял Париж. Все пак трябваше да му направя добро впечатление — и в идеалния вариант да си спомни за мен възможно най-бързо. А това можеше да се случи само ако приличах на себе си, а не на ходещ парцал.

Така че започнах работа без престилка, което съвсем скоро се оказа голяма грешка, тъй като трябваше да сервирам толкова много разливащи се чинии със супа и плата с капеща мазнина, че отпред роклята ми изглеждаше по-зле и от престилката. А осемте души, които вече се бяха нахранили, бяха, така да се каже, само първа смяна. Едва отсервирах празните им чинии, подноси и чаши, когато за обяд влезе следващата вълна клиенти, а те бяха наистина много. Шумни и изгладнели, се бутаха, за да влязат в кръчмата, насядаха по масите и викаха силно да бъдат обслужени, викаха мен. Заведението се напълни за миг. По пейките седяха два пъти повече хора от предвиденото и всички искаха веднага храната си. Също и нещо за пиене, и то в големи количества. Тичах без почивка до масите, кухнята и тезгяха с напитките и се потях от всяка пора, понеже ставаше все по-горещо. Прозорците бяха широко отворени, ала тичането напред-назад бе по-страшно и от двата часа лека атлетика при господин Шинделмайер, нашия учител по физическо, когото всички наричахме просто Шиндер. А към това се добавяше и постоянното ходене до кухнята, където температурата беше най-малко с десет градуса по-висока. От влажната, подобна на сауна жега прибраната ми на опашка коса се разпадна и разрошени кичури паднаха върху лицето ми. Красивата ми и чиста допреди малко рокля се покри в мазни петна, а главата си я чувствах, сякаш бе напълнена с лепкава дъвка. При повече от трийсет гости ми бе невъзможно да запомня поръчките на всеки един от тях и съответно обслужването стана много бавно. На няколко пъти сервирах грешната храна, случи се също и да забравя напълно някоя поръчка. Когато първите оплаквания стигнаха до ушите на мосю Мирабо, ме сгълча на всеослушание.

— Ти си едно глупаво и мързеливо създание! Трябва ли вече да съжалявам за добросърдечността си, задето ти осигурявам надница и прехрана? Определено се покайвам за споразумението е братовчед ти да не те бия, защото сега бих го сторил с голямо удоволствие!

Хората по масите се разсмяха. Бях смазана и почти готова да захвърля всичко и да отида при Гастон, за да измисли някой друг план, ала стиснах зъби и при следващото ми ходене до кухнята попитах мосю Мирабо дали има нещо за писане.

Той се втренчи в мен, сякаш бях извънземно.

— За какво ти е, момиче?

— Ами да пиша.

— Можеш да пишеш? — попита той невярващо.

— Да. Искам да си записвам какво си поръчват хората, така ще става по-бързо.

Все още объркан, той взе една малка дъска за писане с калем — разбира се, в това време нямаше тефтери и моливи. С дъската се справях, но едва след като разбрах как функционира — с острия връх се пишеше, а с тъпия и широк край се триеше, за да се освободи място за нови бележки. Престилката все пак ми влезе в употреба, тъй като отпред имаше един голям джоб, в който можех да пъхна дъската, докато сервирах напитките и храната или отсервирах празните чаши и чинии. От този момент нататък всичко потръгна много добре. Номерирах масите и начертах три колони, в които нанасях поръчките, така престанах да греша и забравям. Забелязах как хората шушукаха — очевидно не се виждаше всеки ден прислужница да пише — но това не ме притесни ни най-малко. Дори мосю Мирабо, след като преодоля съмненията си, остана много доволен от моя ефективен метод на работа. Даже му хрумна, че все пак мога да смятам достатъчно, за да оправям сметките. Така щеше да разполага с повече време за приготвянето на еленовия гулаш, задача, която според мосю Мирабо бе много трудна и изискваше голяма концентрация. Веднага заявих, че не бях добра в сметките (което не беше лъжа според критериите в моето време), на което той отговори с повдигане на раменете, че дори и най-добрият учител не може да налее липсващия мозък в главата на женорята.

Въпреки напрегнатата работа, времето минаваше мъчително бавно. Нямах нужда от часовник, камбаните на близката църква биеха на всеки кръгъл час. Някои камбани биеха и на четвърт, и на половин час, така човек знаеше по всяко време колко е часът. И тъй като почти на всеки ъгъл в Париж имаше църква или манастир с камбанария, дрънченето не можеше да се пропусне. Претрепвах се от работа камбанен звън след камбанен звън, а от Себастиано нямаше и следа. Постепенно започнах да се изнервям и да се чудя дали Гастон бе проучил правилно нещата. Накрая щеше да се окаже, че Себастиано идваше тук само един или два пъти в седмицата. Тогава наистина щях да се окажа като последната глупачка.