Ева Фьолер - Златният мост

— Оставете я на мира — рече той. — Момичето не ме познава. Беше се припознала. — Обърна се към мен. — Нали така?

Кимнах с благодарност за спасителния пояс, който ми бе хвърлил. Но въпреки това не се заблуждавах. Тази среща, също както и предишната, се стече по много глупав начин. Отново приличах на малката сестра на Пепеляшка. Освен това като пълна смотанячка си ударих главата в неговата и станах за смях пред приятелите му. А сега се очакваше да оправя нещата. Не, грешка. Трябваше да оправя нещата. Въпросът беше как?

Във всеки случай трябваше да се взема в ръце и не биваше да се държа като ревла. Вдигнах брадичка и удостоих всички с един невъзмутим поглед, въпреки че се чувствах кръгла нула.

— Какво ще обичат господата?

Всички започнаха да поръчват в един глас и настана суматоха. Двете дами три пъти промениха желанията си, а от съседната маса искаха още вино. Грабнах по-голямото парче от счупената дъска и започнах да записвам. Когато отново вдигнах очи, погледите ни със Себастиано се срещнаха. Той изглеждаше някак… объркан. С надеждата, че това е добър знак, му се усмихнах. Не беше принудена усмивка, дойде от сърцето ми. Точно както се чувствах — трепереща, малко изплашена, ала изпълнена с обич.

— Все още не сте си поръчали, мосю — рекох аз.

Тъй като дойде последен, се бе настанил в края на пейката.

— Ще искам шунка с хляб и чаша червено вино — каза той. — Но само два пръста вино, останалото да е вода.

Вгледах се в него и преглътнах. По време на нашите пътувания във времето винаги така си поръчваше виното.

— Какво има, момиче? — попита той.

— Всичко е наред. — Припряно добавих новите поръчки, след което бързо изтичах до тезгяха, заявявайки напитките, и накрая се запътих към кухнята, за да изнеса поръчаните ястия.

Мосю Мирабо не си записваше нищо, без никакво усилие запомняше всяко ядене наизуст. Тъкмо се канеше да отреже парче шунка с огромен нож и само кимна, когато му продиктувах всичко.

— За съжаление, дъската се счупи — заявих, след като свърших. — Изпуснах я по невнимание. Може да я удържите от надницата ми.

— Разбрах какво се случи — измърмори той. — Но тя не се счупи от падането, а от ботуша на младия Фоскер.

— Вие го познавате? — попитах с разтуптяно сърце.

— Разбира се. Той е един от редовните клиенти и всеки ден се храни тук. Живее на Рю Сен Мартен и е част от личната охрана на кардинала.

— Отдавна ли е клиент тук?

Мосю Мирабо сбърчи вежди.

— Ако не се лъжа, само от няколко месеца.

В мен започна да се прокрадва надежда. От тази информация стигнах до извода, че Себастиано не бе изпратен завинаги в миналото, подобно на другите непосветени, а бе загубил само временно паметта си.

— Той е от Гаскония, както повечето от най-добрите гвардейци.

От тези думи сърцето ми отново се сви. Все пак можеше да се касае за пълна трансформация. С всичко, което я съпътстваше — приятели, познати, роднини. Но не тук, в Париж, а в Гаскония, където и да се намираше това. Дали там имаше семейство? Само при мисълта ми прилоша.

— Само дете, като малък е загубил родителите си — продължи мосю Мирабо.

Издишах с облекчение. Нямаше семейство.

— Както и къщата си — допълни мосю Мирабо. — Всичко опустошено от пожар, докато е бил на път. Останалата част от бащиното наследство едва му стигнала да си закупи място в гвардията. Храбро и амбициозно момче е този Фоскер. Въпреки тежката си съдба не се е пречупил. Ще стигне много далеч.

— Виното е готово! — извика слугинята от тезгяха.

— Върви, момиче — нареди мосю Мирабо. — Не ти плащам, за да се размотаваш! — Ала не прозвуча и наполовина толкова грубо, колкото първата му обидна тирада.

Преглътнах горчиво, защото това, което ми разказа за Себастиано, ужасно ме натъжи, въпреки че не се бе случило наистина. Дори и спомените му да не бяха реални — а внушени от една по-могъща сила — се чувстваха точно толкова болезнено. Сърцето ми се свиваше от мъка, докато сервирах питиетата. Когато се наведох да поставя и последната чаша вино, Жак, който седеше до Себастиано, ме сграбчи за дупето.

— Не беше прав, Себастиен — каза той, усмихвайки се многозначително. — Под тази чудовищна престилка не се крие малко и кльощаво създание. При това момиче всичко е на мястото си.

— Но не и при вас, мосю. — И му лиснах пълната чаша с вино в лицето. — Ала сега вече да.

Това спонтанно действие предизвика бурен смях на масата, дори Жак се смееше най-високо. Пръхтейки от смях, избърса лицето си с ръкав. За щастие, виното беше бяло и петната по ризата му лесно щяха да се изперат.