Ева Фьолер - Златният мост

— По дяволите, момиче! Имаш темперамент! — В очите му се появи закачлива искра. Не ми беше трудно да изтълкувам правилно погледа му и когато отново заговори, изчезнаха и последните ми съмнения: този тип си падаше по мен. — Няма ли да седнеш за малко при нас?

— За съжаление, имам работа, мосю.

— А какво ще кажеш за по-късно? До колко работиш?

— Не знам точно. Днес е първият ми работен ден.

— Ела след вечернята в „Люксембург“, вечер винаги се събираме там.

Нямах представа къде беше това, ала за нищо на света нямаше да пропусна възможността да се видя още тази нощ със Себастиано, та дори ако се наложеше преждевременно да хвърля престилката в краката на мосю Мирабо.

— Ще видим — отговорих величествено.

— О, малката се дърпа — извика весело Жул. — Кой би предположил!

— Но тя е просто една мръсна малка слугиня — рече нацупено едното от двете момичета. — Жак, не може сериозно да искаш да дойде на срещата ни довечера.

— Мръсотията по мен е само външно — отговорих, натъртвайки умишлено думите. В този момент ми се искаше да плисна и на тази коза една чаша вино в лицето. Мразех я като чума, понеже седеше срещу Себастиано и натискаше коленете си в неговите, да не говорим за погледите, които постоянно му хвърляше, пърхайки с мигли. Ето, дори и в този момент! Но това не беше най-лошото — той отговаряше на погледите ѝ, и при това се усмихваше! Не можех да повярвам. Скърцайки със зъби от яд, стоях там и се чудех дали да не разлея още вино. Съвсем случайно. И за предпочитане върху двамата.

Жак ми се усмихна мило.

— Не се притеснявай, малката. Поканата ми бе отправена сериозно. Не исках да ти се подиграя. И съжалявам за погрешния ход преди малко, надявам се да простиш дързостта ми.

— Простено и забравено — рекох разсеяно.

— Къде се научи да пишеш? — изведнъж попита Себастиано.

— В училище, разбира се. — Отговорът ми се изплъзна, преди да помисля.

— Колко време посещаваше уроци?

— Ами… само няколко години. — Не можех да призная, че всъщност бяха тринайсет, никой нямаше да ми повярва.

— Намирам за странно, когато жените вземат уроци — измърмори козата. — Правят го само монахините. Или онези благородни примадони с много пари.

— Много необичайно, наистина — рече Себастиан замислено. Очите му се присвиха и в тях най-неочаквано се събуди интерес, ала не бях сигурна дали бе от същото естество като при Жак.

— Ана! Захващай се за работа! — изрева мосю Мирабо от кухнята, което сложи край на разговора ми с гостите.

Но първата крачка бе направена. Бях събудила любопитството на Себастиано и през идната нощ щях да имам възможност да го опозная. Или по-скоро обратното — той трябваше да опознае мен. И тогава бързо щеше да си спомни за мен. Да се надяваме. Всичко ще се оправи ! — помислих си аз.

И в този момент силно вярвах в това.

През следващия половин час не ми се удаде друга възможност да говоря със Себастиано, ала усещах как погледът му ме следваше. Или най-малкото ми обръщаше точно толкова внимание, колкото и на козата. Реших, че това е добър знак. Бях му направила впечатление и това беше най-важното.

След като той и приятелите му приключиха с обяда, платиха сметката на мосю Мирабо и бързо си тръгнаха. Стиснах юмруци от яд, когато видях как на излизане козата хвана под ръка Себастиано. И той не възрази. Но поне не направи нищо, с което да отвърне на нейните опити за сближаване.

— Имате много добър обслужващ персонал — чух Жак да казва на излизане на моя работодател.

— Но не трябва да сервира със спусната коса — рече козата, като ми хвърли един недоволен поглед през рамо.

Това ми донесе още едно конско от мосю Мирабо, ала не го взех присърце и без да кажа нито дума, вързах отново косата си. Сега само трябваше да се изнижат и останалите часове до края на работния ден. За съжаление, се оказа, че мосю Мирабо очакваше да се бъхтя без почивка до приключването на деня. Все пак ми позволи да се нахраня, след като премина големият наплив. Макар и в кухнята на крак, но беше невероятно вкусно. Не бях усетила колко съм гладна в действителност. Погълнах едно след друго порция супа от грах, парче говеждо месо с хляб и накрая голямо парче сирене. В допълнение изпих две чаши вода с надеждата, че кладенецът, от който идваше, не бе заразен с микроби.

Наложи ми се да посетя клозета, едно ужасно смрадливо място между кокошарника и кофите за боклук.

Поставих нов световен рекорд за задържане на въздуха, ала не помогна много. След това преживяване бях твърдо решена да направя всичко по силите ми, за да се върнем със Себастиано час по-скоро в настоящето.