Диана Габалдон - Каменният кръг

— Да, милейди? — Джефрис бе призован да свидетелства. Макензи не. Що се отнасяше до съдия-следователя, конярят Макензи не беше стъпвал в Елсмиър.

Лейди Дънсейни срещна погледа му, директно. Очите ѝ бяха бледо синкавозелени, като на дъщеря ѝ Изобел, но сияещата руса коса на Изобел при майката бе избледняла, докосната от бели кичури, които сребрееха на слънчевите лъчи от отворената врата на конюшнята.

— Благодарни сме ви, Макензи — каза тя тихо.

— Благодаря, милейди.

— Много благодарни — повтори тя, все още взирайки се в него. — Макензи не е истинското ви име, нали? — попита тя внезапно.

— Не, милейди. — Ледена тръпка плъзна по гръбнака му въпреки топлината на следобедното слънце по раменете му. Колко ли бе казала лейди Дженива на майка си преди смъртта си?

Тя като че ли усети сковаването му, защото ъгълчето на устата ѝ се изви нагоре в нещо като окуражителна усмивка.

— Мисля, че не бива да ви питам за името ви — рече тя. — Но имам един въпрос към вас. Макензи… искате ли да се приберете у дома?

— У дома? — повтори безизразно той.

— В Шотландия. — Тя го гледаше напрегнато. — Знам кой сте. Не знам името ви, но знам, че сте от затворниците якобити. Съпругът ми ми каза.

Джейми я гледаше предпазливо, но тя не изглеждаше разстроена; не повече, отколкото би била всяка жена, която току-що е загубила дъщеря си и се е сдобила с внук.

— Надявам се, че ще ми простите тази заблуда, милейди — рече той. — Негово Благородие…

— Искаше да ми спести тревогите — довърши тя вместо него. — Да, знам. Уилям се тревожи твърде много. — Все пак дълбоката бръчка между веждите ѝ се отпусна мъничко при мисълта за тревогите на съпруга ѝ. Тази гледка, заедно с ехото на съпружеска преданост, която носеше, го накара да почувства слаба и неочаквана болка.

— Ние не сме богати… вероятно сте се досетили от думите на Елсмиър — продължи лейди Дънсейни. — Хелуотър има доста дългове. Моят внук обаче сега е наследник на едно от най-големите състояния в областта.

Нямаше какво да отговори на това освен „Да, милейди?“, макар че вече се чувстваше като папагала, който живееше в главния салон. Беше го видял, като се промъкваше през цветните лехи по залез предния ден, за да надзърне в къщата, докато семейството се приготвяше за вечеря, и да види за миг през прозореца новия граф Елсмиър.

— Ние живеем много усамотено тук — продължи тя. — Рядко посещаваме Лондон и съпругът ми няма голямо влияние сред висшето общество. Но…

— Да, милейди? — Вече се досещаше накъде бие тя с този заобиколен разговор и внезапно вълнение се настани в кухината под ребрата му.

— Джон… лорд Джон Грей… произхожда от семейство със значително влияние. Вторият му баща… е, това няма значение. — Тя сви малките си, облечени в черно рамене, пренебрегвайки подробностите.

— Искам да кажа, че е възможно да упражнят значително влияние във ваша полза, за да бъдете освободен от присъдата и да се върнете в Шотландия. Затова дойдох да ви попитам… искате ли да се приберете у дома, Макензи?

Той остана без дъх за миг, сякаш някой го удари много силно в корема.

Шотландия. Да си тръгне от този влажен край, да стъпи на забранения път и да тръгне с широка, свободна крачка нагоре към чукарите и по еленовите пътеки, да почувства как се прочиства въздухът и как се изострят ароматите на прещипа и изтравничето. Да се прибере у дома!

Да не бъде вече чужденец. Да се махне от враждебността и самотата, да слезе в Лалиброх, да види лицето на сестра си озарено от радост, да усети ръцете ѝ около кръста си, Иън да го прегърне през раменете, детски ръце да дърпат дрехите му.

Да замине и никога вече да не види или чуе собственото си дете отново. Взираше се в лейди Дънсейни съвсем безизразно, за да не може тя да се досети какъв смут породиха у него думите ѝ.

Вчера най-сетне бе видял бебето — лежеше в кошче близо до прозореца на детската стая на втория етаж. Качен на клона на огромния смърч, той напрягаше очи да види през игличките, които го скриваха.

Лицето на детето се виждаше само в профил, една пълна бузка се притискаше в рамото. Шапчицата се беше смъкнала настрани и Джейми успя да зърне гладката извивка на малкия череп, леко покрит с бледозлатен пух.

„Слава богу, че не е червена“ — беше първата му мисъл и той се прекръсти от благодарност.

„Господи, толкова е мъничък!“ — беше втората му мисъл, придружена от силен порив да влезе през прозореца и да вземе детето на ръце. Гладката, красиво оформена глава щеше да се събере в дланта му и той сякаш усети отново малкото мърдащо телце до сърцето си.