Диана Габалдон - Каменният кръг

Джефрис погледна към Дънсейни за инструкции и като не видя такива, инстинктивно погледна към Джейми. Джейми усети огромно раздразнение; защо се очакваше от него да се оправя с тази глупост? Все пак беше много важно посетителите от Хелуотър да отпътуват от имението възможно най-скоро. Той пристъпи напред и хвана Дънсейни за ръката.

— Да вървим, милорд. — Откачи олюляващия се Дънсейни от масичката и се опита да насочи високия стар благородник към вратата. Точно в този момент на бягство обаче вратата беше блокирана.

— Уилям? — Кръглото лице на лейди Дънсейни, на червени петна от плач, изразяваше глуповато удивление от сцената в кабинета. В ръцете ѝ имаше нещо като голям, раздърпан вързоп пране. Тя го вдигна и рече: — Прислужницата каза, че си поискал да донеса бебето. Какво… — Ревът на Елсмиър я прекъсна. Без да го е грижа за насочените пищови, графът скочи от стола си и изблъска смаяния Джефрис от пътя си.

— Той е мой! — Блъсна грубо лейди Дънсейни към стената и грабна вързопчето от ръцете ѝ. Стисна го до гърдите си и заотстъпва към прозореца. Взираше се кръвнишки в Дънсейни и пъхтеше като разярен звяр.

— Мой е, чухте ли?

Вързопчето нададе силен писък, сякаш възразявайки срещу това заявление; и Дънсейни, събуден от шока при вида на внука си в ръцете на Елсмиър, се втурна напред с разкривено от ярост лице.

— Дай ми го!

— Върви по дяволите, безчестен боклук! — И Елсмиър успя да отскочи от него с неподозирана пъргавина. Отдръпна завесите ѝ отвори с една ръка прозореца, като стискаше плачещото дете с другата.

— Махайте… се… от… къщата… ми! — изхриптя той, като пъшкаше при всяко завъртане на лоста, който отваряше все повече прозореца. — Веднага! Или ще хвърля малкото копеле, кълна се, ще го хвърля! — И за да подчертае заплахата си, той приближи пищящото вързопче към перваза и черната пустота, под която чакаха влажните камъни на двора, на трийсет крачки надолу.

Без никаква съзнателна мисъл или страх от последствията, Джейми Фрейзър се задейства по инстинкт, който го бе превеждал през десетки битки. Той грабна единия пищов от сащисания Джефрис, завъртя се и стреля.

При писъка на куршума всички застинаха. Дори детето спря да пищи. Лицето на Елсмиър пребледня напълно, гъстите му вежди се извиха въпросително. После той залитна, Джейми скочи напред, забелязвайки с някак дистанцирана яснота малката кръгла дупка в увисналата бебешка пелена, през която бе минала сачмата.

Застана като вкоренен на чергата пред камината, без да усеща, че огънят нагрява краката му, до все още дишащото тяло на Елсмиър, под акомпанимента на ритмичните истерични писъци на лейди Дънсейни, пронизителни като крясъци на паун. Стоеше, затворил здраво очи, треперещ като листо, неспособен нито да помръдне, нито да мисли, стиснал в прегръдките си безформеното, скимтящо и крякащо вързопче — своя син.

— Искам да говоря с Макензи. Насаме.

Лейди Дънсейни изглеждаше съвсем не на място в конюшнята. Дребна, пълна и безукорна с черната рокля, тя приличаше на порцеланова фигурка, свалена от безопасното си място над камината и изложена на постоянен и неминуем риск от счупване тук, в света на грубите животни и небръснатите мъже.

Хо само погледна изумен господарката си, поклони се и подръпна перчема си, преди да се оттегли в бърлогата си зад помещението с амунициите, като остави Макензи насаме с нея.

Отблизо впечатлението за крехкост се засилваше от бледността на лицето ѝ, със съвсем лека розовина в крайчето на носа и в ъгълчетата на очите. Тя приличаше на много малък и достолепен заек, облечен в траур. Джейми си помисли, че трябва да я покани да седне, но тук нямаше къде, освен на купчина слама или на преобърната ръчна количка.

— Тази сутрин беше съдебният процес, Макензи — каза тя.

— Да, милейди. — Знаеше това — всичко го знаеха и другите коняри страняха от него цялата сутрин. Не от уважение; а от ужас, както се страни от заразен със смъртоносна болест. Джефрис знаеше какво се случи в кабинета на Елсмиър и това означаваше, че всички слуги знаят. Но никой не говореше за това.

— Съдът се произнесе — граф Елсмиър е загинал при нещастно стечение на обстоятелствата. Следователят каза, че Негово Благородие е бил… в крайна възбуда… — тя изсумтя презрително — … заради смъртта на дъщеря ми. — Гласът ѝ потрепна леко, но не прекъсна. Крехката лейди Дънсейни се справяше много по-добре с трагедията от съпруга си; слугите говореха, че Негово Благородие не е ставал от леглото след завръщането си от Елсмиър.