Диана Габалдон - Каменният кръг

И все пак през повечето време Уили му носеше предимно радост. Момчето го обожаваше и докато растеше, прекарваше часове в неговата компания, яздеше огромните впрегатни коне, които влачеха тежкия валяк по горните ниви, и се качваше по опасно високите бали слама в каруците, когато слизаха от високите пасища през лятото.

Но съществуваше и заплаха за мирното му съществуване, която нарастваше с всеки изминал месец. Иронично, но тази заплаха идваше от самия Уили — и срещу нея нищо не можеше да стори.

— Какво красиво момченце е! И прекрасен ездач! — каза лейди Грозиър, докато стоеше на верандата с лейди Дънсейни и се възхищаваше на странстванията на Уили с понито по края на моравата.

Баба му се засмя, поглеждайки с обич детето.

— О, да. Той обича понито си. Ужасно ни е трудно да го накараме да се прибере дори за хранене. И е още по-привързан към коняря ни. Понякога се шегуваме, че прекарва толкова много време с Макензи, че вече започва да прилича на Макензи!

Лейди Грозиър, която, разбира се, бе забелязала коняря, сега погледна отново към него.

— Ама права сте! — възкликна тя, много развеселена. — Погледнете само — Уили си държи главата и раменете по същия начин! Колко странно!

Джейми се поклони уважително на дамите, но усети как по лицето му избива студена пот.

Очакваше това, но не искаше да повярва, че приликата вече е достатъчно голяма, за да е видима и за останалите. Като бебе Уили имаше бяло дебело личице и не приличаше на никого. Когато порасна обаче, пухкавостта изчезна от бузите и брадичката му и макар че носът му още беше по детски топчест, вече се виждаше намек за високите скули, а сиво-сините очи бяха станали тъмносини и ясни, гъсто опасани от меки ресници и леко скосени.

Щом дамите влязоха в къщата и се увери, че никой не ги гледа, Джейми прокара скришом ръка по собственото си лице. Наистина ли приликата беше толкова голяма? Косата на Уили беше мека и кафява, с лек помен от кестенявия блясък на майка му. И тези големи прозрачни уши — неговите със сигурност не стърчаха така, нали?

Проблемът беше, че Джейми Фрейзър всъщност не се бе виждал като хората от няколко години. Конярите нямаха огледала и той прилежно избягваше компанията на прислужниците, които биха могли да му осигурят такова.

Той се приближи до поилото и се наведе над него, небрежно, сякаш да огледа водомерките по трептящата повърхност. Но от потрепващата вода, опъстрена с плаващи сламки и кръстосвана от водомерки, в него се втренчи собственото му лице.

Той преглътна и видя как гърлото на отражението му мърда. Приликата в никакъв случай не беше пълна, но я имаше. По-скоро във формата и позата на раменете и главата, както бе отбелязала лейди Грозиър — но най-вече в очите. Очите на Фрейзър; баща му, Брайън, имаше такива очи, сестра му Джени също. Ако скулите на момчето станеха изпъкнали и широки, а малкото носле пораснеше дълго и право — тогава всеки щеше да види приликата.

Отражението в поилото изчезна, когато той се изправи и се втренчи невиждащо в конюшнята, която бе негов дом през последните години. Беше юли и слънцето прежуряше, но това не попречи на студа, който скова пръстите му и изпрати тръпка по гръбнака му.

Беше време да говори с лейди Дънсейни.

До средата на септември всичко беше уредено. Освобождаването бе издействано; Джон Грей бе донесъл документа предишния ден. Джейми имаше малко спестени пари, достатъчни за пътните разходи, и лейди Дънсейни му даде добър кон. Оставаше само да се сбогува с познатите си от Хелуотър — и с Уили.

— Утре си тръгвам — каза делово Джейми, без да сваля очи от крака на една дореста кобила. Острата козина падаше и покриваше праха по пода на конюшнята с груби черни косми.

— Къде отиваш? В Дъруънтуотър ли? Може ли да дойда с теб? — Уилям, виконт Дънсейни, девети граф Елсмиър, скочи от ръба на яслата и се приземи с трясък, който накара кобилата да се сепне и да изсумти.

— Не прави така — рече веднага Джейми. — Нали съм ти казвал да се движиш тихо покрай Мили? Тя е плашлива.

— Защо?

— И ти ще станеш плашлив, ако те ощипя по коляното. — Една голяма ръка се стрелна и щипна мускула точно над коляното на момчето. Уили изписка и отскочи назад със смях.

— Може ли да яздя Милифлауър, когато свършиш, Мак?

— Не — отвърна търпеливо Джейми за десети път този ден. — Казах ти хиляда пъти, че е твърде голяма за теб.

— Но аз искам да я яздя!

Джейми въздъхна, но не отговори. Вместо това мина от другата страна на Мили Фльор и хвана лявото копито.