Диана Габалдон - Каменният кръг

— Казах , че искам да яздя Мили!

— Чух те.

— Тогава я оседлай за мен! Веднага!

Деветият граф Елсмиър вирна брадичка докъдето можа, но непокорният поглед в очите му бе смекчен от съмнение, когато срещна студените сини очи на Джейми. Джейми пусна бавно крака на коня, все така бавно се изправи и се извиси в целия си огромен ръст; сложи ръце на хълбоците си, погледна надолу към графа, който бе висок метър и десет, и каза много тихо:

— Не.

— Да! — Уили тропна с крак по покрития със слама под. — Трябва да правиш каквото ти кажа!

— Не, не трябва.

— Да, трябва!

— Не, аз… — Поклати глава така силно, че червената му коса се разлетя над ушите, после стисна здраво устни и клекна пред момчето.

— Виж сега, не съм длъжен да правя каквото ми казваш, защото вече няма да съм коняр тук. Казах ти — утре си тръгвам.

Лицето на Уили пребледня от шок, луничките по носа му изпъкнаха на бялата кожа.

— Не можеш! — каза той. — Не можеш да си тръгнеш.

— Трябва.

— Не! — Малкият граф стисна челюст, с което поразително заприлича на прадядо си по бащина линия. Джейми благодари на щастливата си звезда, че никой в Хелуотър не бе виждал Саймън Фрейзър, лорд Ловат. — Няма да ти позволя да тръгнеш!

— Вие, милорд, нямате думата по този въпрос — отвърна твърдо Джейми, вече започваше да се успокоява малко, защото най-сетне можеше да каже на момчето какво мисли.

— Ако си тръгнеш… — Уили се огледа безпомощно, търсеше заплаха и забеляза една подръка. — Ако си тръгнеш — повтори по-уверено, — ще пищя и ще викам, и ще изплаша всички коне, така да знаеш!

— Само да изпискаш, малък дявол такъв, ще ти хвърля много здрав пердах! — Освободен от обичайните задръжки и притеснен от мисълта, че това разглезено хлапе ще изплаши напрегнатите и много ценни коне, Джейми го гледаше страховито.

Очите на графа се ококориха от ярост и лицето му почервеня. Той пое дълбоко дъх, после се завъртя и хукна през конюшнята, като пищеше и размахваше ръце.

Мили Фльор, вече и без това изнервена от почистването на копитата, се вдигна на задните си крака и изцвили силно. Останалите коне започнаха да пристъпват и да цвилят в отделенията си, а Уили крещеше всички лоши думи, които знаеше — а те не бяха малко — и риташе като обезумял вратите на яслите.

Джейми успя да хване въжето на Мили Фльор и със значително усилие я изведе навън, без да пострада той или кобилата. Върза я за оградата и тръгна обратно към конюшнята, за да се оправи с Уили.

— Проклятие, проклятие, проклятие ! — пищеше графът. — Гнусотия! Гадост! Лайно! Свиня!

Без да продума, Джейми го хвана за яката, вдигна го от земята и го отнесе навън, ритащ и пищящ, до налбантското столче, което използваше. Там седна, преметна графа над коляното си и го удари по задника пет-шест пъти, силно. После вдигна момчето и го изправи.

— Мразя те! — Омазаното със сълзи лице на виконта беше ярко червено, а юмруците му трепереха от гняв.

— Е, аз също не съм много очарован от теб, копеленце малко! — сопна му се Джейми.

Уили се изпъна, стиснал юмруци, и с лилаво лице.

— Не съм копеле! — изпищя той. — Не съм, не съм! Вземи си думите обратно! Никой не може да ме нарича така! Вземи си ги обратно !

Джейми се взираше шокиран в него. Значи говореха и Уили беше чул. Беше отложил заминаването си прекалено дълго.

Пое си дълбоко дъх и после пак, с надеждата, че гласът му няма да потрепери.

— Взимам ги обратно — рече тихо. — Не биваше да казвам тази дума, милорд.

Искаше да клекне и да го прегърне, или да го вземе и да притисне до рамото си — но това не беше нещо, което един коняр може да направи с граф, дори с малък граф. Лявата му длан пареше и той сви здраво пръсти над единствената бащина ласка, която някога щеше да даде на сина си.

Уили знаеше как трябва да се държи един граф. Полагаше големи усилия да сдържа сълзите си, подсмърчаше силно и бършеше лицето си с ръкав.

— Позволете ми, милорд. — Джейми коленичи и избърса нежно лицето на детето с грубата си носна кърпа. Уили го гледаше над памучния плат със зачервени и печални очи.

— Наистина ли трябва да заминеш, Мак? — попита той много тихо.

— Да, трябва. — Погледна в тъмносините очи, така сърцераздирателно подобни на неговите, и внезапно вече не му пукаше дали е редно и кой може да ги види. Придърпа грубо момчето към себе си, сгуши го до сърцето си и притисна лицето му към рамото си, за да не види Уили сълзите, които паднаха в гъстата му мека коса.