Диана Габалдон - Каменният кръг

— Ти си силно момче — прошепна той. — Силно, смело и красиво. Но, за бога, толкова си малък!

Лейди Дънсейни чакаше търпеливо. Той сведе уважително глава, без да знае дали не прави ужасна грешка, но не можеше да постъпи иначе.

— Благодаря ви, милейди, но… мисля, че няма да си тръгна… все още.

Една светла вежда потрепна леко, но тя сведе учтиво глава.

— Както желаете, Макензи. Трябва само да кажете.

Обърна се като малка механична фигурка и излезе, върна се в света на Хелуотър, вече хиляда пъти по-сигурен затвор от когато и да било.

За негова огромна изненада следващите няколко години бяха сред най-щастливите в живота на Джейми Фрейзър, освен годините на брака му.

Освободен от отговорността за селяни, следовници и за когото и да било, освен за поверените му коне, животът бе относително прост. Макар че съдът не го беше забелязал, Джефрис бе изпуснал достатъчно информация относно смъртта на Елсмиър и останалите слуги се отнасяха с него с хладно уважение, но не търсеха компанията му.

Имаше храна, топли и чисти дрехи и дори по някое писмо от Шотландия, което го уверяваше, че подобни условия има и там.

Едно неочаквано предимство на спокойния живот в Хелуотър беше това, че някак бе възобновил старото си полуприятелство с лорд Джон Грей. Майорът, както обеща, се появяваше веднъж на тримесечие, като всеки път оставаше по няколко дни при Дънсейни. Не правеше опити да се натрапва на Джейми обаче, дори да говори с него, освен съвсем формални реплики.

Много бавно Джейми осъзна всичко, което лейди Дънсейни бе намекнала с предложението си да го освободят. „Джон… лорд Джон Грей… е от много влиятелно семейство. Вторият му баща… е, това няма значение“ — бе казала тя. Но имаше значение. Не Негово Величество го бе изпратил тук, вместо да го осъди на прекосяването на опасния океан и робството в Америка; а влиянието на Джон Грей.

И не го беше направил, за да му отмъсти или от други недостойни мотиви, защото никога не му се натрапи по никакъв начин; никога не каза нищо, освен най-обичайните любезности. Не, беше довел Джейми тук, защото това бе най-доброто, което бе успял да стори; неспособен просто да го освободи навремето, Грей беше положил всички усилия да облекчи условията на затворничеството му — като му осигури чист въздух, светлина и коне.

Коства му известно усилие, но го направи. Когато Грей се появи в двора на конюшните на тримесечната си визита, Джейми го изчака да остане сам, докато се възхищаваше на един голям скопен дорест кон. Застана до него, облегнат на оградата. Гледаха коня в мълчание няколко минути.

— Пешка на де-5 — каза тихо Джейми накрая, без да поглежда към него.

Усети как Грей се сепна изненадан и почувства погледа му, но не обърна глава. После почувства и скърцане на дървото под ръката си, когато Грей се обърна, все така облегнат на оградата.

— Офицер на це-6 — отвърна Грей с малко по-дрезгав от обичайното глас.

Оттогава той идваше в конюшните при всяко гостуване, за да прекара вечерта с Джейми, седнал на грубото му столче. Разговаряха. Нямаха шахматна дъска и рядко играеха устно, но тези късни разговори продължиха — единствената връзка на Джейми със света отвъд Хелуотър и малко удоволствие, което и двамата очакваха с нетърпение всяко тримесечие.

Но най-вече той имаше Уили. Хелуотър бе посветен на конете; още преди момчето да може да стои стабилно на краката си, дядо му го качи на пони, за да го води из ограждението. Когато Уили стана на три, вече яздеше сам — под зоркото око на Макензи, коняря.

Уили беше силно, храбро и красиво момченце. Имаше ослепителна усмивка и можеше да очарова и птиците по дърветата, ако пожелаеше. Освен това беше изключително разглезен. Като девети граф Елсмиър и единствен наследник както на Елсмиър, така и на Хелуотър, без майка или баща, които да го държат под контрол, той налиташе презглава на баба си и дядо си, на младата си леля и на всеки слуга в имението — освен на Макензи.

И това беше само засега. Заплахите, че няма да му помага с конете, успяваха да укротят поведението му в конюшните, но рано или късно те вече нямаше да са достатъчни и Макензи конярят осъзна, че се пита какво ли ще се случи, когато най-сетне изгуби контрол и напердаши малкия дявол.

Като момче той самият беше ял здрав пердах от всички мъже в имението им и никога не смееше да се обърне към жена така, както бе чувал Уили да говори на леля си или на прислужниците, и импулсът да го завлече в някоя празна ясла и да се опита да коригира маниерите му често го завладяваше.