Диана Габалдон - Каменният кръг

Той се отдръпна при вида на лицето ми, явно изплашен, че мога да го нападна — и не без основание.

— Как така си обещал на съпруга ми? — попитах аз през стиснати зъби. — Искаш да кажеш, че Дж… господин Малкълм е разрешил да ме отвлечеш?

— Е, не… Всъщност не. — Капитанът като че ли намираше разговорът ни за доста напрегнат. Извади мръсна кърпа от джоба си и попи челото и тила си. — Опасявам се, че той беше непреклонен.

— Непреклонен, тъй ли? Е, аз също! — Тропнах с крак по палубата, като се целех в пръстите му, но пропуснах само защото той пъргаво отскочи назад. — Ако мислиш, че ще ти помогна, проклет похитител такъв, хубаво си помисли отново!

Капитанът прибра кърпата и стисна зъби.

— Госпожо Малкълм. Принуждавате ме да ви кажа това, което казах и на съпруга ви. „Артемида“ плава под френски флаг, с френски документи, но повече от половината ѝ екипаж са англичани или шотландци. Можех да принудя тези мъже да служат тук… и имам огромна нужда от тях. Вместо това се съгласих да ги оставя там в замяна на вашите медицински умения.

— Значи си решил да отвлечеш мен вместо тях. А съпругът ми се е съгласил с тази… сделка ?

— Не, не се съгласи — каза доста сухо младежът. — Капитанът на „Артемида“ обаче сметна предложението ми за разумно. — Примигна към мен, очите му бяха подути от дългото безсъние, а твърде голямата му куртка се развяваше върху слабия торс. Въпреки младостта си и немарливия си външен вид, той определено изглеждаше достолепен.

— Трябва да поискам извинение за това привидно крайно неджентълменско поведение, госпожо Малкълм… но всъщност съм отчаян — рече той простичко. — Може би вие сте единственият ни шанс. И трябваше да се възползвам от него.

Отворих уста да отговоря, но после я затворих. Въпреки яда си… и ужасното притеснение какво ще каже Джейми, когато го видя отново… изпитах съчувствие към момчето. Той наистина можеше да изгуби целия си екипаж, ако не му помогнех. И дори с моята помощ пак щеше да изгуби много хора… но не исках да мисля за това.

— Добре — казах през зъби. — Хубаво! — Погледнах през перилата към поклащащите се платна на „Артемида“. Не бях склонна към морска болест, но усетих странно чувство в стомаха, докато корабът… и Джейми… се отдалечаваха. — Като че ли нямам голям избор. Ако можете да отделите възможно най-много хора да изчистят долната палуба… О, и имате ли някакъв алкохол?

Той изглеждаше леко учуден.

— Алкохол ли? Ами има ром за грога на хората ми и сигурно малко вино в оръжейната. Ще свърши ли работа?

— Щом само това имате, ще трябва да свърши. — Опитах да потисна чувствата си, за да се справя със ситуацията. — Предполагам, че ще трябва да говоря с интенданта.

— Да, разбира се. Елате с мен. — Ленард тръгна към стълбата надолу, после, изчервен, отстъпи и смутено ми посочи да мина пред него — за да не би случайно спускането да изложи неделикатно на показ краката ми, предполагам. Прехапах устна едновременно ядосана и развеселена и тръгнах.

Тъкмо бях стигнала до края на стълбата, когато чух гласове горе.

— Не, не безпокой капитана! Каквото и да искаш, трябва…

— Пусни ме! Казах ти , ако не ме оставиш да говоря с него, ще бъде твърде късно.

И после гласа на Ленард, внезапно остър, когато се обърна към натрапниците.

— Стивънс? Какво става?

— Нищо, сър — каза първият глас раболепно. — Томпкинс е сигурен, че познава онзи на кораба — големия, с червената коса. Казва, че…

— Нямам време — отряза го капитанът. — Кажи на помощника, Томпкинс, а аз ще говоря с теб по-късно.

Аз, разбира се, бях изкачила стълбата наполовина, когато чух тези думи, за да чуя всичко.

Отворът притъмня, когато Ленард започна да слиза надолу. Той ме погледна остро, но аз запазих безизразно лице и казах само:

— Имате ли достатъчно храна, капитане? Болните ще трябва да бъдат хранени много внимателно. Сигурно няма мляко на борда, но…

— О, има мляко — отговори той, внезапно ободрен. — Имаме шест млекодайни кози. Жената на артилериста, госпожа Йохансен, се справя прекрасно с тях. Ще я изпратя да говори с вас, след като се видим с интенданта.

Капитан Ленард ме представи бързо на господин Овърхолт, интенданта, и ни остави с нареждането да ми се предостави всичко необходимо. Господин Овърхолт, дребен, пълен човек с лъскава плешива глава, се втренчи в мен над високата яка на палтото си като някакъв едър Хъмпти Дъмпти, и замърмори недоволно за недостиг на всичко в края на пътуването и колко неприятно било това, но аз не го слушах. Бях твърде развълнувана и мислех за дочутото преди малко.