Диана Габалдон - Каменният кръг

След като предпазливо му предложиха чаша портвайн, капитан Ленард обясни, че на „Морска свиня“ избухнала някаква зараза преди четири седмици.

— Половината екипаж е болен — каза той, като избърса една алена капка от брадичката си. — Изгубихме вече трийсет мъже и като че ли ще изгубим още много.

— А капитанът? — попита Рен.

Слабото лице на Ленард се изчерви леко.

— Капи… капитанът и двамата старши лейтенанти умряха миналата седмица, хирургът и помощникът му също. Аз съм трети лейтенант. — Обясни той едновременно изненадващата си младост и превъзбуденото си състояние; да се окажеш внезапно отговорен за голям кораб с екипаж от шестстотин души с върлуваща зараза на борда — това можеше да разтърси всеки.

— Ако на борда има човек с медицински опит… — Гледаше с надежда ту капитан Рен, ту Джейми, който стоеше до писалището леко смръщен.

— Аз съм хирургът на „Артемида“, капитан Ленард — обадих се от прага. — Какви са симптомите на хората ви?

— Вие? — Младият капитан се обърна и се втренчи в мен. Челюстта му увисна и показа набраздения език и жълтите зъби на човек, който дъвче тютюн.

— Жена ми е много добра лечителка, капитане — каза тихо Джейми. — Ако сте дошли за помощ, съветвам ви да отговаряте на въпросите ѝ и да правите каквото ви казва.

Ленард примигна веднъж, после си пое дълбоко дъх и кимна.

— Да. Е, като че ли се започва със силни болки в корема и ужасно разстройство и повръщане. Болните се оплакват от главоболие и имат силна треска. Те…

— Имат ли обрив по корема? — прекъснах го аз.

Той кимна трескаво.

— Да, имат. И някои кървят от задника. О, извинете, мадам — изчерви се внезапно. — Не исках да… просто…

— Мисля, че знам какво може да е — прекъснах извиненията му. Усещах как у мен нараства вълнение; имах чувството, че съм много близо до диагнозата, и знаех какво да предприема. И като призована от бойни тръби, попитах почти весело: — Но трябва да ги видя, за да съм сигурна…

— Жена ми с радост ще ви посъветва, капитане — каза твърдо Джейми. — Но се опасявам, че няма да се качи на кораба ви.

— Сигурен ли сте? — Капитан Ленард гледаше ту него, ту мен, отчаян и разочарован. — Ако може само да погледне екипажа ми…

— Не — каза Джейми точно когато аз отвърнах:

— Да, разбира се!

За миг настъпи неловка тишина. После Джейми стана и рече любезно:

— Ще ни извините ли, капитане? — И ме извлече от кабината по прохода към кърмата.

— Ти глуха ли си? — изсъска той, като още стискаше ръката ми. — Не може да искаш да стъпиш на чумав кораб! Рискуваш живота си, живота на екипажа и на Младия Иън само заради някакви си англичани?

— Не е чума — казах, докато се борех да се освободя. — И няма да рискувам живота си. Пусни ми ръката, проклет шотландецо!

Той ме пусна, но блокира стълбата и ме загледа кръвнишки.

— Чуй ме — казах аз търпеливо. — Не е чума; почти съм сигурна, че е тиф — заради обривите. Не мога да го прихвана, ваксинирана съм.

Моментно съмнение прелетя по лицето му. Въпреки обясненията ми все още бе склонен да смята микробите и ваксините за нещо като черна магия.

— Тъй ли? — попита скептично. — Е, тогава сигурно, но все пак…

— Виж — започнах, като търсех думи. — Аз съм лекар. Те са болни и аз мога да им помогна. Аз… просто… ами трябва, това е!

Ако се съди по ефекта му, изявлението ми не беше особено ясно. Джейми вдигна вежда, приканвайки ме да продължа.

Поех дълбоко дъх. Как можех да обясня… нуждата, необходимостта да помогнеш? Франк го разбираше по своя си начин. Сигурно имаше начин да накарам и Джейми да разбере.

— Дала съм клетва. Когато станах лекар.

Веждите му подскочиха.

— Клетва ли? — повтори той. — Каква клетва?

Бях я изричала на глас само веднъж. И все пак имах копие в рамка в кабинета си; Франк ми го беше подарил, когато завърших медицина. Преглътнах с усилие, затворих очи и го прочетох от паметта си.

В името на Аполон — лечителя, в името на Хигия, в името на Панацея и в името на всички богове и богини, които вземам за свидетели, поемам върху себе си тази клетва.

Аз ще препоръчвам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща.

Никога и никому няма да препоръчвам употребата на отрови и ще отказвам да ги давам на когото и да било. Ще пазя своя живот и своето изкуство винаги чисти и неопетнени от никакво престъпление. Когато влизам в някоя къща, това ще бъде само за да лекувам болен, като се пазя от всякаква зла умисъл и най-вече от всякакви сластолюбия към жените и мъжете, били те свободни или роби.