Диана Габалдон - Каменният кръг

Всичко, каквото видя или чуя при изпълнението на своята професия или извън нея и което не бива да се разправя, аз ще го пазя в тайна и ще го смятам за нещо свещено.

Ще запазя живота си чист и свещен, както и моето изкуство.

Ако изпълня тази клетва, без да я нарушавам, дано живея дълго време, за да преуспея в изкуството и да стана прочут во веки веков, като пазя тази клетва и не престъпя нищо от нея. Ако пък сторя обратното, нека ме сполети ранна смърт и вечна забрава.

Отворих очи и видях, че ме гледа замислено.

— Ами… части от нея са просто традиционни — обясних аз.

Ъгълчето на устата му потрепна леко.

— Разбирам. Е, първата част звучи доста езически, но ми хареса онова, дето няма да съблазняваш никого.

— Така си и помислих — отвърнах сухо. — Добродетелта на капитан Ленард е в безопасност с мен.

Той изсумтя и се облегна на стълбата, после прокара ръка през косата си.

— Така ли се прави сред лекарите? — попита ме той. — Длъжни сте да помогнете на всеки, дори на врага?

— Няма голяма разлика, ако е болен или ранен. — Погледнах го, като молех с поглед за разбиране.

— Ами добре — каза бавно. — Аз също съм давал по някоя клетва… и не ги приемам лековато. — Хвана дясната ми ръка и пръстите му спряха на сребърната халка. — Някои по-сериозно от други обаче — добави и погледна лицето ми.

Беше много близо до мен, слънцето от люка над нас озаряваше ръкава на ризата му, кожата на ръката му бе наситено бронзова, когато се сви около моите бели пръсти и проблясващата сребърна брачна халка.

— Така е — казах тихо, отговаряйки на мисълта му. — Знам, че е така. — Сложих ръка на гърдите му, златният пръстен заблестя на слънцето. — Но може ли да се спази една клетва, без да се потъпче друга…?

— Е, няма да те държа отговорна — каза той, като се изправи с дяволита извивка на устните. — Сигурна ли си в тази твоя ваксинация? Върши ли работа?

— Върши — уверих го.

— Май ще трябва да дойда с теб — каза намръщен.

— Не можеш… ти не си ваксиниран, а тифът е ужасно заразен.

— Само си мислиш, че е тиф, от думите на Ленард — изтъкна той. — Не знаеш със сигурност.

— Не знам — признах аз. — Но има само един начин да разбера.

Бях качена на палубата на „Морска свиня“ посредством стол и страшно люшкане във въздуха над кипящото море. Приземих се позорно по лице на палубата. Щом се изправих, с изумление установих колко стабилен е бойният кораб в сравнение с нашата малка люлееща се шлюпка далеч долу. Сякаш стоях на Гибралтарската скала.

Косата ми се бе освободила при прехода между двата кораба; аз я усуках и я прихванах колкото можах, после посегнах за медицинското си сандъче, което беше в ръцете на един юнкер.

— Най-добре ми покажете къде са — казах аз. Вятърът беше силен и съзнавах, че са нужни доста усилия от страна на екипажите да държат двата кораба близо.

В туиндека беше тъмно, светеха само малки газеници, провесени от тавана, които се люлееха с кораба, и редиците хамаци тънеха в сенки, опъстряни със смътни петна светлина. Приличаха на малки китове или на спящи морски зверове, сгърбени и черни, люлеещи се с морето.

Вонята беше ужасна. През грубите въздушни шахти, които стигаха до горната палуба, явно не влизаше много въздух. По-лоша от вонята на немити тела беше смрадта на повръщано и гъстата, задавяща миризма на кървава диария, която осейваше щедро пода под хамаците на болните, които бяха твърде зле, за да стигнат до някое нощно гърне. Обувките ми лепнеха за палубата и се отлепяха с гаден лепкав звук, който ме караше да внимавам много откъде минавам.

— Дайте светлина — казах безапелационно на разтревожения млад юнкер, който получи заповед да ме придружи. Той държеше кърпа пред лицето си и изглеждаше едновременно изплашен и нещастен, но се подчини, като задържа фенера така, че да надникна в най-близкия хамак.

Обитателят му изстена и се извърна, когато фенерът го освети. Беше зачервен от треска и кожата му беше много гореща. Вдигнах ризата му и опипах корема; беше горещ, кожата бе раздута и твърда. Докато го докосвах леко, мъжът се гърчеше като червей на кукичка и издаваше жални стонове.

— Всичко е наред — успокоявах го аз, докато го карах да легне отново. — Да, аз ще ти помогна; ще се почувстваш по-добре много скоро. Нека видя очите ти. Да, точно така.

Дръпнах назад клепача; зеницата се сви от светлината, очите му бяха зачервени от страданието.

— Господи, махнете светлината! — изпъшка той и отметна глава. — Ще ми пръсне главата! — Треска, повръщане, коремни спазми и главоболие.