Диана Габалдон - Каменният кръг

— Студено ли ти е? — попитах и отдръпнах фенера.

Отговорът беше по-скоро стон, но утвърдителен. Дори в сенките виждах, че много мъже в хамаците са увити в одеялата си, макар че беше много задушно.

Ако не беше главоболието, можеше да е обикновен гастроентерит — но не и при толкова много болни. Беше нещо много заразно. Не малария, те идваха от Европа към Карибите. Тифът беше възможен; пренасяше се от въшките и бързо се разпространяваше в такива претъпкани помещения като това, а и симптомите бяха подобни — но с една важна разлика.

Този моряк нямаше характерният обрив по корема, нито пък следващият, но третият имаше. Светлочервените розети се виждаха съвсем ясно на лепкавата бяла кожа. Притиснах силно една и тя изчезна, но се появи отново след миг, когато кръвта се върна в кожата. Провирах се между хамаците, тежките потни тела ме притискаха от всички страни, и тръгнах пак към коридора, където капитан Ленард и още двама от юнкерите му ме чакаха.

— Тиф е — казах на капитана. Бях сигурна, доколкото бе възможно без микроскоп и кръвни проби.

— О? — Изпитото му лице остана тревожно. — Знаете ли какво трябва да се направи, госпожо Малкълм?

— Да, но няма да е лесно. Болните трябва да се отведат горе, да се измият добре и да легнат на чист въздух. Освен това е важно храненето; трябва да са на течна диета — много вода — преварена вода, изключително важно е! — и да се мокрят, за да се потуши треската. Най-важното е да се избегне заразяването на останалите. Ето какво трябва да се направи…

— Направете го — прекъсна ме той. — Ще ви дам възможно най-много хора, за да ви помагат; на вашите заповеди са.

— Е — казах аз, като огледах със съмнение обкръжението си. — Мога да започна и да им кажа как да продължат, но ще е доста работа. Капитан Рен и съпругът ми трябва да продължат пътя си.

— Госпожо Малкълм — каза сериозно капитанът. — Ще ви бъда вечно признателен за всяка оказана помощ. Ние също бързаме към Ямайка и ако не спасим останалите от екипажа от тази ужасна болест, никога няма да стигнем до острова. — Говореше изключително сериозно и аз усетих съжаление към него.

— Добре — казах с въздишка. — Изпратете ми десетина здрави моряци за начало.

Излязох на палубата и отидох до перилата, за да помахам на Джейми, който стоеше зад руля на „Артемида“ и гледаше нагоре. Виждах ясно лицето му, въпреки че беше далече; изглеждаше притеснен, но се усмихна широко, когато ме видя.

— Слизаш ли? — извика, свил шепи.

— Не още! — извиках аз. — След два часа! — Вдигнах два пръста, за да ме разбере, ако не ме е чул, и отстъпих от перилата, но не и преди да видя как усмивката му увяхва. Беше чул.

Надзиравах изнасянето на болните на палубата и моряците, които трябваше да съблекат мръсните им дрехи, после ги измиха с маркучи и морска вода от помпите. Слязох в камбуза и давах нареждания на готвача и персонала на кухнята относно храната, когато усетих някакво движение на палубата под краката ми.

Готвачът, с когото говорех, вдигна ръка и затръшна капака на шкафа зад него. После бързо грабна една тенджера, която подскочи от рафта, набучи огромен свински бут върху един шиш в долния шкаф и се завъртя да затвори капака на кипящото котле над огъня.

Взирах се изумена в него. Бях виждала Мърфи да изпълнява същия странен балет, когато „Артемида“ рязко променяше курса.

— Какво… — попитах, но замълчах и тръгнах към горната палуба с всички сили. Бяхме потеглили; големият, солиден кораб „Морска свиня“ се движеше, усещах вибрацията през носа, когато хвана вятъра.

Изскочих на палубата и видях платната над главата си, опънати, а „Артемида“ бързо се смаляваше зад нас. Капитан Ленард стоеше до кормчията и гледаше към „Артемида“, докато помощникът крещеше команди на мъжете над нас.

— Какво правиш? — изкрещях аз. — Ах ти, проклето копеленце, какво става тук?

Капитанът ме погледна много смутен, но стиснал упорито челюст.

— Трябва да стигнем до Ямайка възможно най-скоро. — Бузите му бяха зачервени от силния морски вятър, но и от смущение. — Съжалявам, госпожо Малкълм… наистина съжалявам, но се налага…

— Никакво но! — изкрещях яростно. — Спирай! Трябва! Хвърли проклетата котва! Не можеш да ме отвличаш така!

— Съжалявам, но се налага — отговори той. — Мисля, че ще имаме нужда от вашите услуги, госпожо Малкълм. Не се тревожете — добави, в опит да ме успокои. Посегна сякаш да потупа рамото ми, но размисли. И отпусна ръка до тялото си. — Обещах на вашия съпруг, че армията ще ви осигури настаняване в Ямайка, докато „Артемида“ пристигне там.