Диана Габалдон - Каменният кръг

Господин Овърхолт започна да избягва и мен, и безкрайните ми изисквания, като се заключи в каютата си с ароматен флакон със сушена салвия и исоп на врата, за да се пази от заразата. Здравите моряци, които бяха определени за чистенето и преместването, отначало бяха лениви и колебливи, но след като ги гълчах, гледах лошо, крещях, тропах с крак и пищях, започнаха да се размърдват. Чувствах се повече като овчарско куче, отколкото като лекар — постоянно съсках и ръмжах след тях, гласът ми прегракна от усилието.

Но имаше ефект; усещах нова надежда и решимост сред екипажа. Четирима от болните умряха този ден и бяха докладвани десет нови случая, но стоновете от туиндека вече не бяха толкова много и на лицата на все още здравите се четеше облекчението, което идва с действието. Още не бях успяла да открия източника на заразата. Ако успеех да направя това, щях да предотвратя нови случаи и вероятно — просто вероятно — да спра болестта до седмица, докато на кораба все още има здрави моряци, които да го управляват.

Бърза агитация сред здравите показа, че има двама мъже от областната тъмница, осъдени заради варене на незаконен алкохол. С благодарност се възползвах от това и ги накарах да изградят нова система за дестилиране — за ужас на екипажа, — в която половината от рома на кораба бе превърнат в чист алкохол за дезинфекция.

Бях сложила един юнкер на входа на туиндека и един в камбуза, въоръжени с легенче чист алкохол и инструкции никой да не влиза или излиза, без да си потопи ръцете в него. До всеки юнкер стоеше пехотинец с оръжие, който трябваше да се грижи никой да не пие от бъчвата, в която се изливаше използваният алкохол, когато станеше твърде мръсен.

В лицето на госпожа Йохансен, съпругата на артилериста, открих неочакван съюзник. Интелигентна трийсетинагодишна жена, тя разбра — макар че знаеше само няколко думи на английски, а аз не знаех изобщо шведски — какво искам да се направи и го направи.

Ако Елайъс беше моята дясна ръка, Анеки Йохансен беше лявата. Тя лично се зае с варенето на млякото, като търпеливо стриваше твърдите сухари — и махаше житоядците от тях, — за да ги смеси с него и с получената каша да нахрани онези моряци, които имаха сили да я смелят.

Съпругът ѝ, главният артилерист, бе сред жертвите на тифа, но за щастие изглежда беше по-лек случай и се надявах да се възстанови — както заради нейните всеотдайни грижи, така и заради собствения му здрав организъм.

— Мадам, Рутвен казва, че някой пак е пил от чистия алкохол. — Елайъс Паунд изникна до мен, кръглото му розово лице изглеждаше изпито, изморено и отслабнало заради напрежението през последните дни.

Казах нещо крайно лошо и кафявите му очи се ококориха.

— Извинявай — добавих. Избърсах с опакото на дланта челото си, за да отметна косата от очите си. — Не исках да обиждам нежните ти уши, Елайъс.

— О, чувал съм го и преди, мадам — увери ме той. — Но не и от дама.

— Аз не съм дама, Елайъс — казах изморено. — Аз съм лекар. Някой да отиде да претърси кораба да види кой е бил, трябва да е в безсъзнание досега.

Той кимна и се обърна.

— Ще видя в каютите. Обикновено там се крият, когато са пияни.

Този беше четвъртият за последните три дни. Въпреки цялата охрана над дестилатора и пречистения алкохол, на моряците, които получаваха само половината от обичайната си дажба грог на ден, толкова много им се пиеше, че някак си успяваха да се доберат до чистия алкохол, предназначен за стерилизация.

— Господи, госпожо Малкълм — каза домакинът и заклати плешивата си глава, когато му се оплаках. — Моряците биха пили всичко , мадам! Бренди от развалени сливи, от праскови, смачкани в ботуш и оставени да ферментират… знам за един, който откраднал стари превръзки от каютата на хирурга и ги накиснал, с надеждата да пуснат малко алкохол. Не, мадам, като им кажем, че това ще ги убие, определено няма да ги спрем.

А то наистина ги убиваше. Един от четиримата, които го бяха пили, бе умрял. Още двама бяха в отделен сектор на туиндека, в дълбока кома. Ако оцелееха вероятно, щяха да са с мозъчни увреждания.

— Не че плаването на тази проклета адска дупка няма да ти докара мозъчно увреждане — казах горчиво на една птица, която бе кацнала на перилата близо до мен. — Сякаш не е достатъчно, че се опитвам да спася половината нещастници от тифа, ами и другата половина се опитват да се самоубият с алкохола ми! Проклети да са всички!

Птицата наклони глава, реши, че не ставам за ядене, и отлетя. Океанът се простираше пуст около нас, някъде напред бяха непознатите Западни Индии, които криеха съдбата на Младия Иън, а отзад — бяха Джейми и „Артемида“. А аз бях по средата, с шестстотин пияни английски войници и трюм, пълен с възпалени черва.