Диана Габалдон - Каменният кръг

Там наистина цареше покой. Паркингът пред църквата бе пуст, ако не се брои колата на дежурния в този час поклонник, която сияеше в анонимно черно под светлините на арката. Вътре записах името си в дневника и тръгнах напред, като тактично се изкашлях, за да оповестя присъствието си на поклонника от единайсет часа, без да проявявам грубостта да заговоря. Коленичих зад него, едър мъж с жълт шлифер. След миг той стана, подви коляно пред олтара, обърна се и излезе, като ми кимна на минаване.

Вратата изсъска и се затвори и аз останах сама, само със Светите тайнства изобразени на олтара, пред великолепните златни лъчи на мощехранителницата. На олтара имаше две свещи, големи свещи. Гладки и бели, те горяха в неподвижния въздух, без да потрепнат. Затворих очи за миг, вслушвах се в тишината.

Всичко случило се през деня се завихри в ума ми в несвързан въртоп от мисли и чувства. Без палто треперех от студ от прекосяването на паркинга, но постепенно започнах да се сгрявам и свитите ми в юмруци ръце се отпуснаха в скута ми.

Поне, както обикновено ставаше тук, спрях да мисля. Дали времето бе спряло пред тази вечност, или просто ме обзе огромна умора, не зная. Но вината заради Франк намаля, ужасната мъка по Джейми отслабна и дори постоянният натиск на майчинството над чувствата ми отстъпи до нивото на фонов шум, не по-силен от бавното биене на сърцето ми, ритмично и успокояващо в тъмния покой на параклиса.

— О, Господи — прошепнах, — на Твоята милост предавам душата на твоя слуга Джеймс. — И моята, добавих мислено. И моята.

Останах там, без да помръдвам, загледана в потрепващото сияние на свещите върху златната повърхност на мощехранителницата, докато тихите стъпки на следващия поклонник не прозвучаха на пътеката зад мен и спряха с тежкото изскърцване на колениченето. Те идваха на всеки час, ден и нощ. Светите мощи никога не оставаха сами.

Постоях още няколко минути, после се плъзнах от молитвената пейка и сведох глава пред олтара. Докато вървях към изхода, видях една фигура на задната редица, под сянката на статуята на свети Антоний. Тя се размърда при приближаването ми, после мъжът се изправи и тръгна към пътеката, за да ме пресрещне.

— Какво правиш тук? — изсъсках аз.

Франк кимна към новия поклонник, който вече бе коленичил в съзерцание, хвана ме за лакътя и ме изведе навън.

Изчаках, докато вратата се затвори зад нас, откъснах се от ръката му и се обърнах към него.

— Какво искаш? — попитах гневно. — Защо си ме последвал?

— Тревожех се за теб. — Посочи към празния паркинг, където големият му буик се бе разположил пазителски до малкия ми форд. — Опасно е сама жена да се разхожда толкова късно из тази част на града. Дойдох да те прибера. Нищо повече.

Той не спомена семейство Хинчклиф, нито вечерята. Раздразнението ми утихна малко.

— О — отвърнах. — А какво направи с Бриана?

— Помолих съседката, старата госпожа Мънсинг да се ослушва, в случай че се разплаче. Но изглеждаше дълбоко заспала; не мисля, че има опасност да се събуди. Хайде, ела, студено е.

Наистина; леденият въздух от залива се извиваше на бели струи около стълбовете на лампите и аз треперех с тънката си блуза.

— Ще се видим у дома тогава — отвърнах.

Топлината на детската стая посегна да ме прегърне, когато влязох да проверя Бриана. Тя спеше, но неспокойно, въртеше рижавата си глава и отваряше и затваряше уста като малка рибка.

— Огладнява — прошепнах на Франк, който бе влязъл след мен и стоеше до рамото ми, взирайки се с обич в бебето. — По-добре да я нахраня, преди да си легна; така ще спи до по-късно сутринта.

— Ще ти донеса нещо топло за пиене. — И той изчезна към кухнята, докато аз вдигах сънливото топло вързопче.

Беше пресушила само едната гърда, но се засити. Устните ѝ бавно се отделиха от зърното, обрамчени с мляко, и покритата с пух главичка се отпусна тежко на ръката ми. Никакво леко разтърсване или думи не можеха да я събудят, за да суче и от другата гърда, затова накрая се отказах и я оставих в кошарката, като я потупвах леко по гърба, докато от възглавницата не се чу доволно оригване, последвано от тежка въздишка на абсолютно задоволство.

— Сега ще спи вече, нали? — Франк я зави с одеялцето, украсено с жълти зайчета.

— Да. — Седнах в люлеещия се стол, физически и психически твърде изморена, за да се надигна отново. Франк дойде зад мен и ръката му легна леко на рамото ми.