Диана Габалдон - Каменният кръг

— Не, не става другата седмица — казах по телефона на сервиза. Погледнах през прозореца, зад който студената февруарска мъгла заплашваше да се промъкне през перваза и да ни погълне. — Тук е шест градуса, а имам тримесечно бебе! — Въпросното бебе седеше в столчето си, опаковано с всичките си одеяла, и ревеше като попарено коте. Без да обръщам внимание на крякането на човека в другия край на линията, аз поднесох слушалката към широко отворената уста на Бриана за няколко секунди.

— Виждате ли? — попитах, като вдигнах пак телефона до ухото си.

— Добре, мадам — каза примирено гласът. — Ще дойда този следобед, някъде между обед и шест часа.

— Между обед и шест часа? Не може ли да сте малко по-точен? Трябва да отида да напазарувам — възразих аз.

— Не сте единствените с развалено отопление в града, мадам — каза категорично гласът и затвори. Погледнах към часовника; единайсет и половина. Нямаше да успея да напазарувам и да се върна за половин час. Пазаруването с малко бебе беше продължаваща час и половина експедиция до Борнео, изискваща огромни количества екипировка и гигантски разход на енергия.

Стиснах зъби и се обадих на скъпия магазин, който правеше доставки. Поръчах всичко необходимо за вечерята и взех бебето, което вече бе добило цвят на патладжан и доста намирисваше.

— Май те боли, миличко. Ще се почувстваш доста по-добре, когато го махнем, нали? — Опитвах се да я успокоявам, докато бършех кафявата каша от яркочервеното ѝ дупе. Тя изви гръб в опит да избегне мократа кърпа и запищя още повече. Намазах я с вазелин и сложих десетата чиста пелена за деня; камионът, който ги носеше, щеше да дойде чак утре, а къщата смърдеше на амоняк.

— Добре, скъпа, готово, готово. — Вдигнах я до рамото си, като я галех по гърба, но пищенето не спираше. Не че можех да я виня; горкото ѝ дупе беше истинска рана. В идеалния случай трябваше да я сложа на една кърпа без пелена, но при студа в къщата това не беше възможно. И двете бяхме с пуловери и дебели зимни палта, което правеше честото кърмене дори още по-неприятно; отнемаше ми няколко минути да изровя гърдата си под дрехите, докато Бриана пищеше.

Тя не можеше да заспи за повече от десет минути. А следователно и аз. Когато все пак се унесохме към четири часа, бяхме събудени след петнайсет минути от шумното пристигане на техника, който задумка по вратата с огромния си гаечен ключ.

Като крепях бебето до рамото си с едната ръка, започнах да приготвям вечеря с другата под акомпанимента на писъците до ухото ми и трясъците от мазето.

— Нищо не обещавам, мадам, но засега имате отопление. — Мъжът се появи внезапно, като бършеше машинно масло от челото си. Наведе се да огледа Бриана, която лежеше почти кротко на рамото ми, и шумно си смучеше пръста.

— Вкусно ли е пръстчето, сладурче? — попита той. — Казват, че не бива да си смучат палците, нали знаете? — информира ме той, докато се изправяше. — Изкривяват им се зъбите и трябва да им слагат скоби.

— Така ли? — процедих през зъби. — Колко ви дължа?

След половин час пилето лежеше в тавата, напълнено и намазано, обградено от намачкан чесън, розмарин и лентички лимонова кора. Само малко лимонов сок върху покритата с масло кожа и можех да го пъхна във фурната и да отида да облека Бриана и себе си. Кухнята изглеждаше като след некадърен обир, шкафовете зееха отворени и по всяка хоризонтална повърхност беше пръсната посуда. Затръшнах няколко вратички, а накрая и вратата на кухнята, с надеждата, че това ще задържи госпожа Хинчклиф навън, ако доброто възпитание не успее.

Франк беше купил нова розова рокличка за Бриана. Красива дрешка, но аз огледах слоевете дантела около врата със съмнение. Изглеждаха деликатни, но твърди.

— Е, ще опитаме — казах ѝ. — Татко ще иска да си красива. Нека се постараем да не повръщаме върху нея, става ли?

Бриана отговори, като затвори очи, скова се и започне да ака със сумтене.

— О, браво на теб! — казах най-искрено. Това означаваше смяна на чаршафа в креватчето, но поне нямаше да възпали още повече дупето ѝ. След като почистих всичко и сложих нова пелена, извадих розовата рокличка и внимателно избърсах лигите от лицето на бебето, преди да я прокарам през главата ѝ. Бриана примигна и изгъргори примамливо, размахвайки юмручета.

Покорно сведох глава и направих „Пфффф!“ на пъпчето ѝ, което я накара да се сгърчи и да се разкикоти. Направихме го още няколко пъти, после започна мъчителният ритуал по обличането на розовата рокля.