Диана Габалдон - Каменният кръг

— Виждате ли? Много е мъничко и не е отбелязано на повечето карти, но на тази го има. Точно тук; има едно село Брох Морда, за което мама казва, че е близо до имението Лалиброх, и тук… — Пръстът ѝ помръдна с половин сантиметър, сочейки нещо изписано с микроскопичен шрифт. — Виждате ли? — повтори тя. — Той се е върнал в имението си… Лалиброх… и се е скрил тук.

— Нямам лупа подръка, затова ще приема думата ти, че там е изписано Скачащото буре — каза Роджър, като се изправяше. Усмихна се на Бриана. — Поздравления тогава. Мисля, че го откри — поне приблизително.

Бриана се усмихна, очите ѝ бяха подозрително блеснали.

— Да — рече тихо. Докосна нежно с пръст двата листа. — Баща ми.

Клеър стисна ръката ѝ.

— Радвам се, че имаш не само косата на баща си, но и ума на майка си — рече тя усмихната. — Да вървим да отпразнуваме откритието ти с вечерята на Фиона.

— Браво на теб — каза Роджър на Бриана, докато следваха Клеър към трапезарията. Ръката му легна леко на кръста ѝ. — Трябва да се гордееш със себе си.

— Благодаря — отвърна тя с лека усмивка, но замисленото ѝ изражение се завърна почти веднага в извивката на устните ѝ.

— Какво има? — попита тихо Роджър и спря в коридора. — Нещо тревожи ли те?

— Не, всъщност не. — Тя се обърна към него, между червеникавите ѝ вежди ясно личеше бръчка. — Само че… просто си мислех, опитвам се да си представя… според теб какво му е било? Да живее в пещера седем години. И какво се е случило после с него?

Съвсем импулсивно Роджър се наведе напред и я целуна леко между веждите.

— Не зная, скъпа — каза той. — Но може би ще разберем.

Лалиброх

Ноември, 1752 г.

Той слизаше до къщата веднъж месечно, за да се обръсне, когато някое от момчетата му донесеше вест, че е безопасно. Винаги нощем, като се движеше тихо като лисица в тъмното. Изглеждаше някак ненужно, дребен жест към идеята за цивилизованост.

Вмъкваше се като сянка през кухненската врата, за да бъде посрещнат от усмивката на Иън или целувката на сестра си, и усещаше началото на трансформацията. Леген с гореща вода, прясно наточен бръснач и онова, което служеше за сапун за бръснене, го чакаха на масата. Понякога имаше истински сапун, ако братовчедът Джаред бе изпратил от Франция; но по-често бе полупретопена лой, примесена с пареща очите луга.

Усещаше как промяната започва още с аромата на кухнята — толкова силен и богат, след изтънелите от вятъра миризми на езеро, мочурище и гора, — но чак когато приключеше ритуала на бръсненето, можеше да се почувства отново човек.

Бяха се научили да не очакват от него да говори, докато не се избръсне; думите идваха трудно след месец на самота. Не че се сещаше какво да каже; по-скоро думите в него се събираха на буца в гърлото му, сражавайки се една с друга, за да излязат за краткото време, с което разполагаше. Той се нуждаеше от тези няколко минути на внимателно бръснене, за да избере какво да каже първо и на кого.

Имаше новини за съобщаване — за английските патрули в околията, за политиката, за арести и съдебни процеси в Лондон и Единбург. Но те можеха да почакат. По-добре да поговори с Иън за имението, с Джени за децата. И ако беше безопасно, можеше да доведат децата долу, за да поздравят чичо си, да го прегърнат сънливо и да му залепят по някоя влажна целувка, преди да се заклатушкат отново към леглата си.

— Той скоро ще стане мъж — с това реши да започне разговора, когато дойде през септември, като кимна на най-голямото дете на Джени, което носеше името му. Десетгодишното момче седеше до масата някак напрегнато, явно съзнаваше достойнството на временната му позиция на мъж в къщата.

— Аха, още един дерт на главата — отвърна сопнато сестра му, но докосна сина си по рамото на минаване, с гордост, която отричаше думите ѝ.

— Значи имаш вест от Иън? — Зет му бе арестуван — за четвърти път — преди три седмици и бе отведен в Инвърнес по подозрението, че е симпатизант на якобитите.

Джени поклати глава, докато поставяше пред него покрита чиния. Плътната сгряваща миризма на пай с яребица се понесе от надупчената му коричка и устата му така се изпълни със слюнка, че трябваше да преглътне, преди да заговори.

— Не бой се — каза Джени, докато слагаше пай в чинията му. Гласът ѝ бе спокоен, но малката вертикална бръчка между веждите ѝ бе станала по-дълбока. — Изпратих Фъргъс да им покаже акта за имението и заповедта за освобождаване на Иън от полка му. Ще го изпратят пак у дома, щом осъзнаят, че не е господар на Лалиброх и нищо няма да постигнат. — Тя се озърна към сина си и посегна към халбата с ейл.