Диана Габалдон - Каменният кръг

Джейми чу стъпките на сестра си по коридора.

— Е, туй тяхното не е проклятие — каза той на възхитената си публика, като взе легена и изля съдържанието му през прозореца. — Бог е дал това на мъжа като утешение. Ако нявга имате честта да видите гола жена, господа — каза той, поглеждайки през рамо към вратата и снишавайки поверително глас, — ще видите, че космите там растат под формата на стрела — сочи пътя, нали се сещате, за да може бедният невеж мъж да стигне до целта.

Извърна се достолепно от хихикането и сумтенето зад себе си, за да бъде завладян от срам при вида на сестра си, която идваше по коридора с бавната и тромава походка на напреднала бременност. Тя държеше поднос с вечерята му над издутия си корем. Как можа да я унизи така, просто заради грубата шега и заради мига на другарство с момчетата?

— Тихо! — сопна им се той, те веднага спряха да се кикотят и го погледнаха объркани. Той забърза напред да вземе подноса от Джени и го остави на масата.

Вечерята беше вкусна — от козе месо и бекон — и той видя как изпъкналата адамова ябълка на Фъргъс подскочи на тънката му шия при аромата. Знаеше, че пазят най-хубавата храна за него; стигаше му само да погледне лицата от другата страна на масата. Когато идваше, носеше дивеч, зайци или гъски, понякога гнездо с яйца на дъждосвирец — но никога не беше достатъчно за къща, в която гостоприемството трябваше да задоволява нуждите не само на семейството и на слугите, но и на семействата на убитите Кирби и Мъри. Поне до пролетта вдовиците и децата им щяха да се хранят тук и той трябваше да направи всичко по силите си за това.

— Седни с мен — каза на Джени, хвана я за ръката и леко я насочи към пейката до него. Тя изглеждаше изненадана — имаше навик да му прислужва, когато идваше, — но седна с удоволствие. Беше късно и тя бе изморена; той виждаше тъмните сенки под очите ѝ.

Отряза категорично голямо парче от ястието и сложи чиния пред нея.

— Но всичкото е за теб! — възрази тя. — Аз съм яла.

— Не достатъчно — каза той. — Имаш нужда от повече — заради бебето — сети се да добави. Поне заради детето трябваше да го направи. Тя се поколеба малко, после му се усмихна, взе лъжицата и започна да яде.

Сега беше ноември и студът го жилеше през тънката риза и бричовете. Но той едва го забелязваше, забил поглед в краката си. Бе облачно, но се виждаше тънка ивица синьо-зелено небе, от която луната разпръскваше сиянието си.

Слава богу, че не валеше; нищо не се чуваше от шуртенето на дъжда и силния аромат на мокрите растения прикриваше миризмата на животните. Носът му бе станал почти болезнено чувствителен през дългите месеци живот на открито; миризмите в къщата понякога едва не го поваляха, щом пристъпеше прага.

И все пак обонянието му не бе достатъчно изострено, за да надуши мускусния мирис на елена, но чу издайническото шумолене, когато еленът го надуши. Сега явно бе застинал, беше се превърнал в една от сенките, които набраздяваха склона около него под препускащите облаци.

Обърна се възможно най-бавно към мястото, където според слуха му беше еленът. Стискаше лъка, стрелата бе готова в тетивата. Щеше да има само един изстрел — може би, — когато животното побегнеше.

Да, там! Сърцето му се качи в гърлото, когато видя рогата, щръкнали остри и черни над прещипа. Спря, пое дълбоко дъх и после направи крачка напред.

Шумът от бягството на елена винаги бе стряскащо силен, за да изплаши преследвача. Този преследвач обаче бе готов. Той нито се стресна, нито го преследва, остана на мястото си, прицелвайки се с лъка, следвайки с поглед пътя на бягащия елен, преценяваше момента, изчакваше, а после тетивата шибна китката му с жилеща сила.

Чист изстрел, точно зад плешката, и добър също така; съмняваше се, че би имал силата да догони едър елен. Той бе паднал на малка полянка зад туфа прещип, изпружил крака, сковани като пръчки, по странно безпомощния начин на умиращо чифтокопитно животно. Пълната луна озаряваше стъклените му очи и мракът в тях бе скрит, мистерията на смъртта му бе заслонена от сребърна пелена.

Той издърпа кинжала от колана си и коленичи, като бързо изрече думите на молитвата на вътрешностите. Старият Джон Мъри, бащата на Иън, го беше научил на нея. Неговият собствен баща бе изкривил леко устни, щом я чу, от което Джейми разбра, че молитвата вероятно не е отправена към същия Бог, на когото се молят в църквата в неделя. Но баща му не каза нищо и той също прошепна думите, почти несъзнателно в нервното си вълнение, когато почувства ръката на стария Джон да подкрепя неговата и за първи път притисна острието на ножа до косматата и вдигаща пара плът.