Диана Габалдон - Каменният кръг

Усещаше къщата странно празна, когато пристъпи кухненския праг. Стоеше в задния коридор, килерът от едната страна, а помещението за миене на съдове от другата — главната кухня беше след него. Стоеше напълно неподвижен, търсеше с всичките си сетива, ослушваше се, докато вдишваше силните миризми на къщата. Не, тук имаше някого; слабо стържене, последвано от тихо, ритмично дрънчене зад покритата с платно врата, която пречеше на топлината от кухнята да изтича към мразовития заден килер.

Това беше успокоителен домашен звук, затова той отвори предпазливо вратата, но без страх. Сестра му Джени, сама и много бременна, стоеше до масата и разбъркваше нещо в жълта купа.

— Какво правиш тук? Къде е госпожа Коукър?

Сестра му пусна лъжицата и изпищя стреснато.

— Джейми! — Пребледняла, тя притисна ръка до гърдите си и затвори очи. — Господи! Изкара ми ангелите! — Отвори очи, тъмносини като неговите, и го изгледа втренчено. — В името на Божията майка, какво правиш тук? Очаквах те поне след седмица.

— Фъргъс не е идвал скоро на хълма, притесних се — каза той просто.

— Каква си душица, Джейми. — Цветът се завръщаше на лицето ѝ. Тя се усмихна на брат си и се приближи да го прегърне. А това беше трудна работа, защото бебето вече бе на път, но пък приятна. Той опря за миг буза на гладката ѝ тъмна коса и вдиша смесения аромат на восък и канела, на сапун от лой и на вълна. Но тази вечер в миризмата ѝ имаше и необичаен елемент; той си помисли, че тя започва да мирише на мляко.

— Къде са всички? — попита, като я пусна неохотно.

— Ами госпожа Коукър умря — отвърна тя и тънката бръчка между веждите ѝ стана по-дълбока.

— Тъй ли? — отвърна той тихо и се прекръсти. — Много съжалявам. — Госпожа Коукър беше главната прислужница и икономка на семейството още от сватбата на майка им и баща им, преди четирийсет години. — Кога?

— Вчера преди обед. Стана неочаквано, горкичката, и си отиде кротко. Умря в леглото си, както искаше, и отец Макмъртри ѝ даде последно причастие.

Джейми погледна към вратата, която водеше към помещенията за прислугата, до кухнята.

— Още ли е там?

Сестра му поклати глава.

— Не. Казах на сина ѝ, че трябва да я приготвим тук, но семейството ѝ реши, че при това положение — леката ѝ гримаса говореше за отсъствието на Иън, за дебнещите англичани, за бегълците от селото, за недостига на храна и за неговото рисковано присъствие в пещерата — те решиха, че ще е по-добре да го направят в Брох Морда, в къщата на сестра ѝ. Затова всички заминаха. Казах им, че не се чувствам достатъчно добре, за да пътувам — добави тя, после се усмихна, вдигайки дяволито вежда. — Но всъщност исках да остана сама, няколко часа на спокойствие.

— И ето ме мен, дойдох да го наруша — каза със съжаление Джейми. — Да си тръгвам ли?

— Не, идиот такъв — рече с обич сестра му. — Сядай тука, ще ти направя вечеря.

— Какво има за ядене? — попита той, като душеше с надежда.

— Зависи какво си донесъл — отвърна сестра му. Тя се движеше тежко из кухнята, взимаше разни неща от шкафа и долапа, като поспираше да разбърка голямото гърне, което висеше над огъня и вдигаше пара.

— Ако си донесъл дивеч, ще ядем дивеч. Ако не — бульон и джолан.

Той изкриви лице; мисълта за варен ечемик и телешки джолан, последните остатъци от осоленото телешко, което бяха купили преди два месеца, не беше особено примамлива.

— Е, добре че извадих късмет тогава. — Той отвори ловджийската си торба и изтърси от нея три заека, които се стовариха на масата като купчина сива козина и смачкани уши. — И трънки — добави и изсипа съдържанието на шапката си, чиято вътрешност бе изцапана от червения сок.

Очите на Джени светнаха при тази гледка.

— Пай със заек — обяви тя. — Нямаме стафиди, но трънките ще свършат дори по-хубава работа, а има и достатъчно масло, слава на Бога. — После забеляза някакво леко движение сред сивата козина, плесна с ръка по масата и унищожи миниатюрния нарушител.

— Изнеси ги навън да ги одереш, Джейми, или ще напълним кухнята с бълхи.

Когато се върна с одраните зайци, Джейми видя, че кората за пай вече е готова, а роклята на Джени е изцапана с брашно.

— Насечи ги на парчета и счупи костите, нали, Джейми? — каза тя, мръщейки се над книгата „Рецепти за гозби и печива на госпожа Макклинтък“, отворена пред нея до тавата за пая.

— Не можеш ли да направиш пай със заек, без да гледаш проклетата книга? — попита той, като послушно взе големия дървен чук от полицата над долапа. Изкриви лице, когато го стисна в ръка и усети тежестта му. Много приличаше на онзи, с който бяха потрошили дясната му ръка преди години, в английски затвор, и той много ясно си припомни строшените кости в пай със заешко, строшени и начупени, изпускащи солена кръв и сладост на костен мозък в месото.