Диана Габалдон - Каменният кръг

— Скъпа — рече той, удължавайки преувеличено „ъ“-то, и двете момичета се разсмяха.

— Звучиш като абърдийнски териер в лошо настроение — отбеляза Клеър. — Откри ли нещо в библиотеката на Планинските кланове, Бри?

— Много неща — отвърна тя, ровейки в купчината фотокопия, които бе оставила на масата в коридора. — Успях да прочета повечето от тях, докато правеха копията — това е най-интересното. — Тя извади лист от купчината и го подаде на Роджър.

Беше откъс от книга с легенди на планинците; озаглавен „Скачащото буре“.

— Легенди ли? — попита Клеър, надничайки над рамото му. — Това ли търсим?

— Вероятно. — Роджър четеше листа и говореше разсеяно, с раздвоено внимание. — Що се отнася до шотландците планинци, повечето от историята им се е предавала устно, чак до средата на деветнайсети век. Това означава, че няма голяма разлика между разказите за реално съществували хора, за исторически личности, и легендите за митични създания като водни коне, призраци и делата на Стария народ. Учените, които са записали тези истории, често не знаели със сигурност с какво си имат работа, или пък понякога това били комбинации от факти и митове, а друг път си личало, че става дума за реални исторически събития.

— Това например — той подаде листа на Клеър — звучи като истинско. Описва историята на името на една скална формация в Северна Шотландия.

Клеър прибра косата зад ухото си и сведе глава да го прочете, присвивайки очи на слабата светлина от лампата в коридора. Фиона, твърде свикнала с разни документи и скучни исторически факти, за да се заинтригува, изчезна пак в кухнята да приготви вечерята.

— „Скачащото буре“ — прочете Клеър. — Тази необичайна формация, която се намира над речна клисура, носи името си от една история за якобитски господар и неговия слуга. Господарят, един от малкото щастливци, оцелели след бедствието при Калоден, успял с големи трудности да се добере до дома си, но бил принуден да се крие цели седем години в пещера в земите си, докато англичаните преследвали планинците поддръжници на Чарлс Стюарт. Селяните на господаря вярно пазили в тайна скривалището му и му носели храна и провизии. Много внимавали винаги да наричат беглеца само „Кафявата шапка“, за да не би неволно да го издадат пред английските патрули, които често прекосявали окръга.

Един ден едно момче носело буре с ейл по пътеката към пещерата на господаря и срещнало група английски драгуни. То храбро отказало да отговаря на въпросите им и да им даде товара си, затова било нападнато от един от драгуните и изпуснало бъчвата, която се затъркаляла по стръмния хълм към клисурата долу.

Клеър вдигна очи от листа и изви вежди към дъщеря си.

— Защо точно това? Ние знаем… или поне си мислим, че знаем — поправи се тя с иронично кимване към Роджър, — че Джейми е избягал от Калоден, но са избягали и много други. Какво те кара да мислиш, че този господар е бил Джейми?

— Заради Кафявата шапка, разбира се — отвърна Бриана, сякаш изненадана от въпроса ѝ.

— Какво? — погледна я объркан Роджър. — Какво означава това?

В отговор Бриана грабна кичур от гъстата си червена коса и я размаха под носа му.

— Кафявата шапка! — каза тя нетърпеливо. — Той е носел шапка постоянно, за да не го разпознаят по косата! Не каза ли, че англичаните са го наричали Червения Джейми? Знаели са, че е с червена коса — и е трябвало да я скрие!

Роджър се взираше онемял в нея. Косата се разпиля по раменете ѝ, оживяла от ярка светлина.

— Може и да си права — каза Клеър. Очите ѝ блестяха от вълнение, когато погледна дъщеря си. — Тя беше като твоята — косата на Джейми беше същата като твоята, Бри. — Протегна ръка и леко я погали по косата. Лицето на момичето омекна, когато погледна надолу към майка си.

— Знам — отвърна. — Мислех си за това, докато четях… опитвах се да си го представя. — Тя замълча, прочисти гърлото си, сякаш нещо бе заседнало там. — Виждах го там, сред храстите, как се крие, а косата му сияе на слънцето. Казвате, че е бил беглец; просто… просто си помислих, че сигурно много добре е знаел… как да се скрие. Щом са се опитвали да го убият — довърши тя тихо.

— Точно така — заговори бързо Роджър, за да разсее сенките в очите на Бриана. — Чудесно предположение, но вероятно можем да го докажем с още малко работа. Ако успеем да намерим Скачащото буре на картата…

— За глупачка ли ме мислиш? — попита смръщено Бриана. — Вече се сетих за това. — Сянката изчезна, заменена от самодоволство. — Затова закъснях толкова; накарах служителя да ми извади всички карти на Северна Шотландия, с които разполагат. — Тя измъкна още едно копие от купчината и посочи триумфално с пръст близо до горния му край.