Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Върху стръмните скали крякаха до прегракване чайки, кайри и буревестници. Тяхното месо беше топло, ухаещо на кръв, несравнимо по-вкусно от хладните лигави миди, с които го гощаваше майка му.

Каменните грамади се провиждаха през мъглата, сиви и мрачни, облепени е мъхове и лишеи, отрупани с птичи помет. В пукнатините, където бе успяло да се образува нещо като почва, растяха разкривени полярни брезички, не по-високи от една педя, уродливи, едва оцелели в жестоката битка с виелиците. Поклащаха жълтите си личица кичури полярни макове и камнеломки.

Притича лисица, успяла да смени бялата си шуба с тъмна лятна премяна. А пред нея насам-натам се мярна пъстър леминг, полярна мишка. Горкият леминг! Единственият вегетарианец на севера сред гъмжилото кръвожадни хищници! Тук всеки се лакоми за месцето му: мечки, лисици, сови. Та дори безобидният елен то налапва, щом го настигне.

Но сега лемингът успя да се спаси. Шмугна се в дълбоките процепи на напукания базалт и притихна. Лисицата застана на пост, но когато към нея пристъпи Острия нокът, тоя път хукна тя да отървава своята кожа.

Острия нокът подуши дупката, изсумтя недоволно, разбрал недостъпността й, и се покатери нагоре, натам, отдето ехтяха писуканията на малките буревестничета. Ето, дотътра се по корем до първата площадка. Насядали един до друг край гнездата си, обикновени вдлъбнатини в скалата, застлани с водорасли, ледниковите буревестници го посрещнаха със заплашително фучене, без да мръднат от местата си. Съзнаваха своята сила. Когато Острия нокът приближи, облизвайки се с език в предчувствие на богатия пир, най-близките птици извърнаха към него глави и почнаха да го заплюват с някакви ужасно миришещи плюнки.

То беше отвратително, непоносимо!

Острия нокът не бе срещал през живота си такава воня. Той закри муцуна с лапи и отстъпи назад. Ясно! Тук не му потръгна. Я да види на горния етаж, при кайрите!

В това време полъхна вятър, мъглите се разкъсаха, хлъзнаха се към морето, изчезнаха.

Преваляше полунощ. Слънцето доближи кръгозора, точно на север и — ха-ха — да залезе, невероятно наедряло, пресечено от тъмните ивици на далечните слоести мъгли, но изведнъж разколебано, по странно хрумване се дръпна назад и запъпли отново нагоре към юг.

В подножието на скалите блесна топазовата повърхност на океана, върху която кипваха белите гребени на вълните ту тук, ту там, сякаш играеше стадо белухи. Около скалите се белееха запенените огърлици на прибоя, а по морското течение, което извиваше пред Тихия залив като сребриста река сред синя ливада, пъплеха неуловимо бавно стадо начупени ледове.

Отвъд Скалата на чакащите се вливаше в морето мощен ледник, широка твърда река, запълнила целия фиорд. От време на време от леденото й устие, което се хлъзгаше по морското дъно, се отломваха с грохот огромни айсберги.

В дъното на залива, върху нестопените ледове и по плочестото крайбрежие, лежаха моржовете на купчинки, на купчинки, всяко стадо край своя самец водач. Тук-там от водата се подаваха кръглите мустакати глави на ловуващите моржове.

А на скалата по всяко стъпало, по всеки корниз, на всяка издадина лежаха птици — хиляди, стотици хиляди буревестници, кайри, тупики, трипръстни чайки. Най-отгоре, навръх скалата се разхождаха нетърпеливо две едри, чисто бели полярни чайки.

Изведнъж едната чайка се спусна към гнездата на кайрите. Дигна се страшна глъчка, която заглуши грохота на прибоя. От всяка скала, от всяка пукнатина излитаха разярени птици, сякаш извираха от скалата и се спускаха подир омразния нападател в някакъв настървен рояк, който се завъртя надясно, сви вляво, вдигна се нагоре като жива кряскаща вихрушка.

Тогава връхлетя втората полярна чайка, забързала да се възползува от хитростта на другаря си. Грабна едно писукащо кайрче и го отнесе навръх скалата.

Острия нокът успя най-сетне да се добере до площадката, където гнездяха кайрите. Всъщност те нямаха никакви гнезда. Бяха снесли яйцата си направо на голата скала. На голата скала ги бяха измътили. Там отглеждаха и пиленцата си.

Мечето се подкрадна до най-близката двойка и преди да са го усетили, сграбчи със зъби малкото им. Ех, то съжали начаса̀, ала беше късно! В същия миг целият птичи пазар връхлетя отгоре му. Стори му се, че това не са птици, а нещо невиждано — жив водопад, лавина, сякаш цялата планина се срути върху му с вой и крясък. Разярените птици нападаха вкупом — там беше тяхната сила, — блъскаха с крила, ръфаха с клюнове, диреха да изкълват очите му.