Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Ако не днес — утре, ако не утре — догодина! Щастието на победата все някога можеше да го споходи.

А отсреща, под скалата, която заграждаше залива от север, лежаха старите, болните и умиращите самци, които не можеха вече да се надяват — Скалата на безнадеждните. Едва доплували дотук, след дългия поход през морето, те лежаха безмълвни и примирени върху чакълестата, неудобна основа на скалите с обърнати към залива очи. Какво ли виждаха сега тези блуждаещи, мътни погледи, какви ли видения от младостта, когато и те са ревали така тържествуващо, окръжени от самките си и палавата дружина на децата? А може би нищо не гледаха, нищо не си спомняха, затъпели от старост и изтощение. Лежеха в безчувствена апатия и очакваха само смъртта.

Там, на брега, в дъното на залива животът кипеше. Кривата перка лежеше сред стадото между петнадесетте самки на Стария морж, който надигаше често глава, хриптеше и се заканваше гневно всеки път, когато някой мъжкар приближеше дома му или когато някоя женска опитваше да се отлъчи от стадото…

След като Схванатия бе напуснал леденото поле, Кривата перка бе изчакала от предпазливост още няколко часа върху леда. Повече не бе могла. Като всички моржици и тя беше длъжна да поеме към север по Големия път, опиянена от пролетта и слънчевия блясък. Нищо не би могло да я възпре: ни мъгли, ни бури, ни хищници. Тихия залив зовеше с непреодолима сила към скалистия си бряг, където отсядаха всяко полярно лято, където бяха отсядали и майка й, бабите й, прабабите й — всяко лято, все на същото място, на голия, жадуван бряг. Тъй — от векове, от хилядолетия. Покорна на този зов, Кривата перка бе взела отново на гръб детето си и все така на гръб, плувайки без почивка дни и нощи, го бе донесла на брега…

Но тук я чакаха нови грижи, нови тревоги.

Моржиците вече бяха свикнали с Острия нокът, приели го за член на своето семейство, макар и несръчен, уродлив събирач на миди, но Стария морж все не скланяше, все не се примиряваше с потомъка на вражето племе. Щом прогонеше някой досаден съперник, той отново се заклащаше към мечето, като пръхтеше заплашително с размахани бивни. Напразно Кривата перка препречваше пътя му с тялото си, напразно му обясняваше с кротко, ласкаво мъркане, че това е нейното дете. Той я избутваше грубо и продължаваше да гони нежелания гост. И добре, че Острия нокът беше пъргав; добре, че вече се бе оправил след раняването си, иначе не би могъл да оцелее дълго. Той отскачаше ловко назад, свиваше уши, съскаше ядно, а когато Стария се прибереше сред моржиците или се спуснеше да пресрещне някой нов пришелец, отново се сгушваше до майка си, готов всеки миг да побегне към скалите. Струваше му се, че повечето време прекарваше в бягане край стадото. Все там, на края, свикна да лежи и Кривата перка, по-близо до детето си.

Сам достигна Тихия залив и Счупения зъб. Съвсем сам, със своите сили… Макар и нежелан, гонен от другите моржици, бе следвал докрай съплеменниците си. Не можеше да живее сам. Самотата беше страшна, убийствена, неспирен кошмар. Та той все още беше едно малко, безпомощно моржче. През целия път връстниците му бяха почивали върху майчините гърбове, бяха бозали, а Счупения зъб сам, гладен, съсипан от умора, ги бе следвал отдалеч. Сега и той се въртеше наоколо. Все нямаше място и за него. Наистина Стария морж го бе приел като всички останали деца, но майките го пъдеха непрекъснато. Не искаха да му простят, че биеше децата им, че ги изместваше и се натъкмяваше да бозае вместо тях.

Тъй еднакво гонени, както се въртяха край стадото, Счупения зъб и Острия нокът неусетно свикваха един с друг, не се биеха вече, а само се боричкаха другарски по брега.

Мъглата отново лежеше върху света и само близките скали се тъмнееха сред млечнобялото влажно нищо. Отдалече, откъм Скалата на безнадеждните грохотеше океанският прибой, удесеторен от гъстите водни па̀ри, които прелитаха в разкъсали бели повлекла. Из тях ту изплуваха, ту изново потъваха причудливите сенки на каменните колоси, сякаш от дълбините се надигаха невиждани страхливи чудовища, които надзърваха бегло и отново се скриваха в бърлогите си.

Изведнъж Острия нокът скочи. На една крачка от него изникна зъбатата муцуна на Стария. Нямаше изход. Мечето отстъпи към сушата. Натам го влечеше инстинктът на сухоземния жител. Но не само това — във водата Стария морж можеше да го догони лесно с кошмарните бивни.

Сърдит и недоволен, Острия нокът запълзя по скалите. А тъй му се искаше да остане долу, да се сгуши до Кривата перка, да се отпусне, да заспи. Какъвто и да беше, потомък на безпощадни хищници, сега той още беше само едно малко животно, което жадуваше нежност. А не можеше да й се наслади напълно, сякаш крадеше кратките мигове на щастие, притиснат към майка си. Открадваше ги и пак хукваше да бяга…