Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

През зеленикавите води, размътени от огрения планктон, връхлиташе с раззинати челюсти настървената косатка, огромна черна сянка, деветметрова страхотия от сила и неутолим глад.

Започна бясна гонитба. Вълните връхлитаха насреща като течно стъкло, прозрачни и блестящи, заливаха Острия нокът, блъскаха го с кристалните си юмруци, дърпаха го, сякаш искаха да го смъкнат от майчиния гръб, неволни, безчувствени съюзници на страшния враг.

А отзад се мяташе в своите сковани скокове прегладнелият звяр, пухтеше и ръмжеше. Откога чакаше такова щастие — майка с дете на гръб, лека плячка, която и той със своите схванати мускули можеше да догони!

Откога?

Изведнъж мъглата удави света като безшумен бял потоп. Морето потъмня, обляно с мътен гълъбов здрач. Шепотът на вълните се усили, удесеторен от водните па̀ри, забуча. Небето сякаш легна над океана, затисна го, гъсто и непрогледно като млечна пяна.

Схванатия вече не виждаше нищо друго над повърхността освен премятащите се бели воали. Но под водата на двадесетина крачки пред него, сред посивелия воден простор се открояваше ясно тъмната сянка на моржицата, която продължаваше да изхвърля напред тялото си с неравните тласъци на отмалелите крайници.

Ето, разстоянието намаляваше. Схванатия чуваше замореното й дишане, пронизителните й викове за помощ, шума на лудешки пляскащите перки. Виждаше прилепналото към гърба й бяло телце. Той знаеше — зъбатата моржица, и то когато брани малкото си, е опасен враг, — но нямаше избор. Гладът раздираше с безпощадни нокти стомаха му. Трябваше да я настигне. Трябваше да ги разкъса, за да живее той.

Кривата перка гребеше без отдих. Нямаше значение накъде. Само да се движи, да не спира. Защото подире й през накъдрения разлюлян кристал стърчеше като кол сред морето един остър плавник, защото само на няколко крачки отдире скърцаше зъби една огромна зинала уста, защото я преследваше един страшен враг, най-опасният хищник, ужасът на всички морета. И може би нямаше да му избяга. Все по-късо ставаше разстоянието помежду им, все по-задъхано дишането, все по-отпаднали движенията й. А Схванатия, макар и бавно, спънато, неусетно, я настигаше, приближаваше, пръхтеше нетърпеливо, предусетил кървавата оргия.

Изгубила вече и последни сили, Кривата перка достигна най-близкия леден блок. Оставаха още няколко гребвания с плавници, още няколко тласъка с цялото тяло, с устрема на всяко мускулче, на цялото същество…

Още няколко гребвания…

В този миг Схванатия пое дълбоко дъх, гмурна се под вода и я удари с глава в корема. Злочестото животно се обърна по гръб, сгърчено от болка, като потръпваше конвулсивно с лапи, а Острия нокът се озова във водата.

Схванатия видя премятащото се бяло тяло и се втурна към него. Устата му, широка цял метър, зина алчно. Блесна белият наниз на огромните зъби. В свирепите виолетови ириси засвятка зловещо доволство.

Кривата перка успя да размърда плавници, да спре потъването си. После загреба неуверено нагоре. От ноздрите й все по-често излитаха шумящите въздушни гроздове. А до повърхността оставаше дълъг път. Мракът на дълбочините се разсейваше бавно, преливаше в неясна безцветна сивота, която с всяко гребване изсветляваше, докато накрай заискри в блясъка на някакъв течен опал. Върху накъдрената водка повърхност се открои наядената основа на ледения блок и до нея — отчаяно пляскащото с лапички мече.

А това?

Кривата перка изведнъж си спомни. Това беше косатката, която я блъсна в корема и сега нападаше детето й.

Изчезна целият свят — и блестящият простор, и ледените блокове, и раздиращата болка в гърдите. Остана само едно — малкото й, което трябваше да бъде спасено.

Преди да си поеме дъх, с удесеторени сили от отчаянието старата моржица връхлетя върху косатката и с рязък, отсечен замах заби бивните си в тялото й. Кръвта шурна. Бликащите алени облачета замътиха бистрата синева.

Сгърчен от болка, Схванатия се извърна да накаже дръзкия нападател. Челюстите му щракнаха до главата на моржицата. Кривата перка пое шумно въздух и пак нападна. Две нови рани блъвнаха кървавия си дим.

Косатката побесня. Размята се. Заскърца свирепо със зъби, обезсилена, невиждаща сред мътока на собствената си кръв.

А Кривата перка, достигнала най-сетне мечето си, го изхвърли с глава върху ледения блок. Засили се повторно, вцепи се с бивни и се покатери върху хлъзгавата площадка. Острия нокът се примъкна към нея да бозае.

Схванатия налетя повторно. Ала този блок беше голям, дебел, як. Под напъна на мощния гръб само се поклати, не се обърна.