Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Наоколо морето цъфтеше. Планктонът се намножаваше и го замътваше. Из доскоро прозрачните води летяха облаци живи прашинки, грейнали на слънчевите лъчи.

А вълните, прекрасни малахитови изваяния, маршируваха към изток в тържествен парад, без начало и без край, понесли на кристалните си гребени жаравата на слънчевия огън. В същата посока, белязана от потока на топлото течение, на петстотин-шестстотин метра напред, пъплеха натрошените ледове — дебели, нестопени от години, наподобили отдалеч спящи бели китове, и тънки като люспици, които се пукаха при всяко докосване, тъй както се пукат черупките на мидите каменопробивачи.

Косатката блъсна отново безуспешно. Тогава разбра. Нямаше да се справи така. Трябваше друга хитрост. А дотогава щеше да следва блока, да не го изгуби. Нищо друго. Моржицата все трябва да влезе във водата. Рано или късно.

Хладната нощ изпълзя от дълбините и загаси сребристия блясък на водата. Само към хоризонта просветваше като брилянтен остров едно разлято петно. Наближило заник, слънцето забърза надолу, наедря и потъна. Отражението му разсече морето като лъкатушещ огнен меч, който продължи да тлее, да гасне, докато отведнъж тъмнината затисна света. В същия миг, когато слънцето угасна, удавено в хоризонта, от другия край, откъм изток, погледна луната, надигна се и просна над океана светлата си пътека, сякаш отвори вратата на приказна пещ, от която изригваше стопено злато.

Схванатия плува след Кривата перка и мечето упорито, настойчиво цяла нощ. Не изостана. То не беше трудно. Течението влечеше и него с ледовете.

Най-сетне се развидели. Небето изсветля, побеля, превърна се в някаква неосезаема, резедава синева, лека и въздушна, която неусетно преля в плътния лазур. Над кръгозора изплува блестящата алена чертичка на слънчевия диск. Тя надебеля, издигна се и се превърна в сплескано кълбо, обезобразено от мразовитата мараня. Засияха напудрените със скреж айсберги. В приказна феерия от танцуващи дъгички грейнаха разкошните им огърлици от ледени ресни.

А косатката все не изоставаше — ту от едната, ту от другата страна. Чакаше. Кой знае? Може би беше подушила с животинския си усет идващата стихия.

Чака целия ден.

Бурята се разрази привечер. Облачната завеса забули небето за няколко минути. Мракът прихлупи света. Зави вятърът. Засъскаха заплашително вълните, надигнаха се, връхлетяха като оживели планини от черно стъкло. После рукна снегът, цял потоп от мокри парцали, усукани в бесни вихрушки. Морето завря. Всичко се сля в едно — сняг и морска пяна, разбъркани в някакъв ревящ хаос.

Схванатия полудя от нетърпение. Той виждаше как се подхвърля леденият отломък, как се блъска в другите ледове, как намалява, пука се, руши се. А отгоре, вцепила бивни в хлъзгавата площадка, прегърнала с лапи мечето, моржицата опитваше да се задържи, да задържи и детето, изтръпнала от страх и напрежение.

Виелицата се разразяваше по-дива и по-страховита. Морето се тръшкаше от ярост. Вълните връхлитаха с грохот, невидими сред мрака, сякаш и те самите оплътнен, бушуващ мрак, заливаха ледовете, подхвърляха ги бясно.

На повърхността сред подскачащите ледени грамади ставаше опасно. Косатката се спусна на дълбочина двадесетина метра. Тук вълнението поутихна. То вече не подмяташе така стръвно, не блъскаше в сляпата си ярост, а люлееше леко, плавно, дори приятно. И само от време на време, през пет, през десет минути тя се устремяваше нагоре сред ревящия кипеж да поеме въздух. После пак се гмурваше под водата.

Изведнъж през писъка на бурята Схванатия дочу далечни подвиквания, весела глъчка. Минаваше стадо косатки. Познати гласове, неговото стадо! Без да се замисли, той заряза плячката си и се спусна нататък.

Самотата беше непоносима.

Достигнали Тихия залив, който блестеше като гигантско огледало с обърнатите отражения на тъмните базалтови грамади, моржиците се просваха уморени по ниските скалисти площадки, където от няколко дни ги очакваха победителите моржове, успели вече да пропъдят съперниците си.

Понякога някой от прогонените самци, изгубил търпение, изплуваше до брега, при щастливците, като ревеше предизвикателно с хрипливия си бас. Крайбрежните скали отвръщаха с многогласно боботещо ехо.

Самецът, до чието семейство бе припълзял неканеникът, се отправяше тромаво насреща му върху несръчните си перки нозе и битката пламваше. Размятваха се огромните жълти бивни, сблъскваха се полуизправени туловищата, дългите зъби раздираха кожата на врага, после единият боец, най-често нападателят, гузен, неуверен побягваше назад да заеме мястото си върху Скалата на очакващите.