Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Постепенно сърцето се успокои. Чукът престава да бъхти в очите. И ведно с това удавената жажда за живот изплува на повърхността, все тъй първична и непреодолима. Каам се надигна. Едва се удържа на крака. Залитна. Но не падна. Нямаше право да пада. Отвред настъпваха, ревящи и лаещи, десетки, стотици моржове. Блъскаха с бивни по леда и откъртените бучици шибаха лицето му. Все нови и нови тела се измъкваха върху леда.

Тогава ловецът разбра, че отново е попаднал върху плаващ лед, който потъваше бавно, но видимо под тежестта на покатерилите се животни. Брегът отстъпваше назад, а върху него кучетата продължаваха да се дърпат, опитваха да измъкнат спънатата нарта.

Ето, една вълна прехвърли леда, заля стъпалата на човека и изтече от другата страна. Блокът се разлюля, но не се катурна. Втора вълна прошумя и намокри глезените му. Без да се смущават от потъването на плаващата площадка, моржовете свиваха обръча си — ревящ, жив обръч от мускули и бивни.

В последния опит, издебнал някаква случайна пролука сред размаханите зъби, човекът се покатери върху един дебелокож гръб и додето моржът се усети, полази по надипления му врат, по главата му, хвърли се върху съседното туловище, от него на трето, четвърто.

Сблъскани върху тясната плоча, и без това тъй несръчни на сушата, моржовете въртяха глави с опулени кръгли очи, слисани от това неуловимо, скачащо по тях дребосъче.

Леденият блок опря до тънкия лед. Каам не пропусна този миг. Притича по моржовите гърбове и скочи.

Но ужас!

Крехкият лед се продъни от тежестта му, а краката му хлътнаха в пробойната, отдето блъвна като живо кладенче водата.

Ловецът мигновено се просна по очи с разперени ръце — да заеме по-голяма площ, да се задържи. Измъкна краката, запълзя напред припряно и тревожно. После опита да се изправи. Забърза. Ледът пращеше отдолу. И все пак при внимателен, по-бавен ход го удържаше. Успяваше да го удържи. Моржовете опитваха да го догонят, но ледът се трошеше под тежестта на туловищата им и им пречеше да напредват.

Оставаха още стотина крачки до плътния лед. Още стотина крачки и щеше да бъде спасен. Щеше да притича до кучетата, да освободи нартата, да се метне отгоре й, да изплющи с камшика.

Още стотина крачки…

В този миг под прозрачния леден слой пролетя едно тъмно тяло. До него — друго, трето — цяла орда.

На педя от ловеца ледът се пръсна с трясък и оттам се подадоха два остри бивена. След това надзърна цялата моржова глава. Зарева проточено и ядовито. Вляво изникна друга глава, отпред — трета…

Ледът се напука, нацепи се в неравни прозрачни плочи.

Злочестият ловец, станал вече лов на лова си, отново се простря по очи, обливан от бликащите през пукнатините струи. Едва се крепеше. По чудо се крепеше. Всеки миг някоя плоча можеше да се наклони и да го запрати към дъното в зъбите на разярените зверове. Каам отново се повлече по корем върху този неспокоен, разлюлян трошляк, пресрещан и обграждан от никнещите ту тук, ту там кръгли черни глави.

В този миг му дойде спасителната мисъл, не толкова мисъл, а повече светкавично хрумване, ако щете, рефлекс, несъзнателно решение в мозъка на родения северянин. Той свирна с уста. При този сигнал кучетата се обърнаха назад. Откопчиха шейната от ноктите на торосите и се втурнаха към него. Наближиха. Не спряха пред натрошената ледна кора, не се уплашиха, а леко, пъргаво, сякаш не докосваха повърхността с нозе, го достигнаха. Той нема време дори да се качи на шейната, а само се хвана в хлъзгача й и изкрещя.

Умните животни го повлякоха към брега. Той профуча между слисаните нападатели, като пропадаше и отново изплуваше, заливан от водните пръски, стиснал с разранените си пръсти подскачащата нарта.

То беше страшно стискане, отчаяна спазма. Сякаш се бе вкопчил не в обикновен плъзгач от китово ребро, а в самия живот, който искаше да се изскубне, да му избяга, да го изостави сред свирепата глутница. Целият смисъл, цялата воля, цялата му сила беше съсредоточена там — във вцепенените, непускащи пръсти.

Моржовете се втурнаха подире му. Но сега техните бивни пробиваха ледената броня все по-назад и по-назад, изоставаха.

Ето, беглецът достигна брега. Чак тогава пръстите се отпуснаха.

Кучетата пробягаха още двеста-триста метра, после свърнаха назад, спряха до него. Водачът го близна с език. Каам посегна с ръка да го погали, но остана да лежи.

Колко време изтече? Той не знаеше. А и не беше важно. Нали се бе спасил.

В ушите му долитаха като в просъница далечни, заглушени ревовете на изостаналите моржове.