Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

А защо мисли за него сега, след като пазачът морж даде сигнал за опасност? Острия нокът трепна. Пристъпи крачка напред, две крачки. Та това е то, същото добро нещо, което някога влезе във водата и повече не се върна… Същата бяла козина, същите дълги лапи, с които може да ходи, а не ония къси, непохватни перки на моржовете… Същото… И не само едно, а няколко такива добри неща… Ето ги, на стотина крачки от него! Ето!

Замаян от ненадейната среща, Острия нокът не дочака Кривата перка, а тръгна напред, притеглен от непреодолимия призив на кръвта.

В този миг носът му долови в лекия повей на вятъра някаква непозната миризма — остра и дразнеща. Усетиха я и другите мечки, навириха черните носове, задушиха тревожно. Острия нокът не знаеше, ала те отлично помнеха тази миризма, най-опасната от всички миризми в света. Нейде далече, на десетина километра оттук приближаваше човек със своите заядливи джафкащи помощници, от които никоя мечка не можеше да се скрие. А човек — това значи смърт, изненадваща, бърза, от разстояние. Срещу него е безсилна мечешката сила. Неговите зъби и нокти са дълги, и невидими. Те пронизват подло сърцето и мозъка. Трясък, както се пукат ледовете, и — край!

С недоволно ръмжене мечките налапаха по няколко трески и побягнаха по пътя, от който бяха дошли. Привлечен като магнит към себеподобните си, немислещ и нечуващ, Острия нокът се спусна по пресните им следи, без да се обърне назад, без да погледне племето на моржовете, без да чуе тъжния стон на втората си майка, която пълзеше отчаяна по брега.

Значи пак, значи пак тези ужасни космати зверове! Отново отвличаха най-милото й! Все те…

От очите й отново покапаха едрите сълзи.

Острия нокът тичаше запъхтян след мечките. Несъзнателно, по усет той бе разбрал, че е подобен на тях и трябваше да отиде при тях.

Наоколо се простираше безкрайната снежна степ, залята с гладка ледена глеч, която сияеше с ослепителните отблясъци на пролетното слънце. Тук-там в падините, където бурята бе навеяла снежния прах в накъдрени дюнички от матов брокат, аленееха някакви странни петна, сякаш кървави дири.

Червен сняг!

Острия нокът за пръв път виждаше снежните водорасли, толкова очаквания предвестник на арктичната пролет, затова ги заобикаляше предпазливо и пак догонваше отминалите си съплеменници.

Мирисът на човека и на кучетата изчезна, отвеян от променения вятър. Остана само свежият дъх на снежното поле и острият, но тъй близък, навяващ буря от спомени мирис на мечки, тъй различен от привичния дъх на моржовете — и тъй примамлив.

На един хълм, на припека, мечките седнаха на снега и обърнаха муцуни към крайбрежието, където се тъмнееше ивицата на изхвърлената риба. Те лежаха неподвижно, като ледени буци, привидно спокойни. Само черните им шарещи очи и подвижните ноздри издаваха тревогата им. Защото далече на юг върху ослепителната белота на тундрата пъплеха някакви черни точки — шейна, запрегната в десетина кучета.

Най-сетне Острия нокът достигна мечката с детето. Посегна да захапе вимето й. От тичането беше огладнял здраво, а млякото ухаеше тъй примамливо. Мечката го перна с лапа по носа. Млякото едва стигаше за нейното дете. Острия нокът се превъртя по гръб и заскимтя от болка. Ала детето й, любопитно като всяко дете, приближи и го подуши, намислило да си поиграе. Скочи, катурна го с лапи. Дали от болката в носа или от обидата, но на Острия нокът не му беше до игра. Надигна се настръхнал и налетя върху палавничето, сдави го, затисна го в снега.

Мечето едва успя да се откопчи от зъбите му и хукна презглава да се спасява. Внезапно снегът под лапите му се продъни и то тупна в зиналата дупка. Муцуната му се удари в някакъв ръбест камък, черната устна се сцепи, рукна кръв. В следния миг отгоре му се стовари Острия нокът.

Къде бяха попаднали? Наоколо — малка снежна пещера, покрита с тънка ледена корица, а отдолу — земя, застлана с гниещи треви, сред които бяха сварили да цъфнат няколко полярни макове. Над скромните жълти цветове бръмчаха рояк комари.

Уплашени, слисани, двете зверчета се оглеждаха боязливо. За пръв път виждаха цветове. Сняг и цъфнали цветя! Как можеха да свържат в едно топлината на гниещите треви с разтопяването на снега и с ледената корица отгоре, която превръщаше пещеричката в един естествен парник.

Но нямаха време да се начудят и на това ново чудо в краткия им живот. Защото старата мечка нагази в парника, измъкна ги със зъби и сърдито натупа Острия нокът. За наказание. После отведе детето си, приседна под една скала и облиза кървящата му устна.