Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Свит до срутената пещеричка с омачканите макове, Острия нокът се залови да ближе раните си. Заскимтя. Не толкова от болка, колкото от мъка, от разочарование, от завист. Той гледаше как мечката утешава с кротко мъркане детето си и неосъзната тъга стягаше дивото му сърце. Как жадуваше и той за такава грижа! Да се сгуши в една топла козина и да се отпусне, да заспи — спокоен, гален и обичан! Жадуваше за нежност, за мечешка ласка, за мечешко мъркане, за мечешка козина. Жадуваше взаимност — близост със себеподобни…

Най-сетне Острия нокът разбра. Не е същото. Не е онова добро същество, което той диреше. Не е голямото топло нещо от черната пещера, което отиде и не се върна.

А може би то не е съществувало, било е само сън. Един сладък сън.

Острия нокът пак се надигна. Защо пък да не опита другаде? Може би първия път е сбъркал нещо.

Но старият намръщен мечок е най-измърсения, най-оскубания жълт кожух го посрещна още по-недружелюбно е грозно предупредително ръмжене.

Острия нокът не помнеше езика на мечките. Сред моржовото племе беше забравил всичко, което някога бе успял да понаучи от майка си. Затова, без да трепне, продължи пътя си и завря муцунка в гъстата козина на мечока. Беше прегладнял.

Смаян от дързостта му, огромният жълтокож звяр го сдави с едрите си зъби. Острия нокът се превъртя с жално квичене и хукна да се спасява, изподран и раздърпан. Жълтия кожух го настигна с неподозирана бързина за огромното си, привидно непохватно тяло. Мечето се търкулна по гръб, вцепенено от ужас, примирено с всичко, с вдигнати лапи. Плътоядият дъх на стария мечок го задавяше, сърцето му биеше до спукване, а то не смееше да шавне, примряло от страх.

Най-сетне Жълтия кожух го остави. Извърна се тежко и отмина зад първата пряспа. Тогава мечето търти към брега, най-сетне проумяло, че мястото му все пак е там, при голокожите тромави моржове. Тук, сред себеподобните, уви, беше чуждо, нежелано. В малкото му диво сърце се бе натрупало цяло море от обида, от горчивина, от омраза. Омраза към собствения род, който го отхвърли. И жажда за мъст!

Никога вече Острия нокът нямаше да забрави това враждебно посрещане, болезнените рани, позорното бягство.

Подвил късата си опашка, той слизаше към морския бряг, замаян от всичко преживяно, забравил обичайната си предпазливост.

Внезапно отляво проехтя кучешки лай. Острия нокът се спусна презглава напред. Ала лаят не затихна. Напротив, усили се, догони го. Без да се обърне, мечето се носеше в луд бяг по заснеженото поле, следвано по петите от настръхналата кучешка глутница. Нямаше никаква надежда за спасение. Къде можеше да се мери то с тези неуморими бегачи?

Вдясно се надигна невисок хълм от струпани ледени плочи, наподобили сринат кристален замък. Мечето се втурна натам, шмугна се под някаква арка, сви в зиналия неравен тунел.

Каам подвикна на кучетата и заби остола 10 10 Остол — кол за спиране на шейната. . Нартата забави ход. Озъбени като вълци, животните се дърпаха, напираха подир беглеца. Човекът скочи на снега. Зареди с привично движение пушката. После притича към ледената камара. Но при входа на тунела спря. Поколеба се. Къде може да бяга малко мече? То се знае, при майка си. Значи тук някъде се спотайва и старата. А мечка с дете е опасна. Не е шега. Дори за храбър ловец.

Каам се приведе и запълзя в тунела, опрял пръст върху спусъка. Пред него, заднишком, задъхан, ужасен, бързаше Острия нокът.

Но тунелът свърши, задънен от кристалната стена. Мечето се свря в най-тъмния ъгъл, сред пролуката на две възседнати слоисти плочи. Свря се и притихна. А сърцето биеше, биеше до болка. Лапите, кожата, челюстите — цялото му тяло се тресеше от страх. То не познаваше новите врагове, не беше ги срещало преди. А неизвестната опасност е винаги по-страшна. Носът му попиваше непознатия мирис, запечатваше го в паметта, притуряше ново знание към бедния му житейски опит. Ушите, тръпнещи, долавяха триенето на вражото тяло в ледените стени, приглушените дебнещи стъпки, напрегнатото неспокойно дишане.

Острия нокът не удържа докрай. Не можеше да стои бездеен, треперещ, без да направи нещо, без опит да се спаси. Той хукна напред, тъкмо срещу врага. Не мислеше, не преценяваше. Изпитваше само страх и безсмислен подтик за действие.

Пушката изтрещя оглушително, сякаш се срина леденият тунел. Нещо остроболезнено опари гърба му. Барутният дим го задави. Мечето се мушна през краката на човека, изхвърча навън и търти към крайбрежието, като бележеше пътя си с алена диря. Кучетата се втурнаха след него настървени, но Каам свари да се метне на шейната, без да изпусне пушката от ръка.