Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Моржовете заситиха глада си и един след друг изоставяха обилната гощавка. Някои се изпъваха да се препичат на слънце, други се гмурваха в морето и отплуваха към леговищата си.

Дръпна се назад и Счупения зъб, търкулна се по гръб, обърна се на една страна, после на друга. Вече можеше да играе — нали стомахът беше пълен.

Така го видя Острия нокът. Отгатнал в това движение призив за игра, той скочи отгоре му с беззлобно ръмжене. Ала Счупения зъб не мислеше за игра, и то с такъв другар. Наслоената през толкова поколения омраза към бялата козина разтърси цялото му същество. Той се извъртя и перна с лапа Острия нокът по носа.

Мечето се спря за секунда смаяно, обидено от несправедливата грубост. После зверът в него се събуди и то връхлетя настървено. Битката се разрази внезапно, яростно и диво. Потомците на двата вечно враждуващи рода се вкопчиха отново в непрекъсналата през вековете битка. Счупения зъб беше едър, два пъти по-тежък от противника си, с яки мускули, но затова пък мечето беше по-пъргаво. То се мяташе бързо, отскачаше, нападаше и все се оказваше отгоре, все победител, наследствен победител над моржовото племе.

Внезапно прокънтяха тревожни, отсечени почуквания. Някой морж бе усетил близостта на враг и удряше с бивни по леда, предупреждаваше. Стадото наскача. Майките избутваха децата си сред вълните и се гмурваха след тях. Една след друга — една след друга. И само за няколко секунди брегът опустя.

Тогава от тундрата иззад наблъсканата от прилива и бурите ледена грамада се зададоха в тромав галоп няколко бели мечки. Те притичаха направо, без да се оглеждат, като прескачаха ледените процепи, свличаха се из снежните ровини и се носеха към брега, отдето долиташе миризмата на обилната плячка.

Тюлените отдавна бяха изчезнали. От водата надничаха стотина мустакати глави. Моржовете само бяха отстъпили временно, за да заемат по-изгодна позиция за бой. Знаеха, че на сушата трудно биха устояли срещу пъргавината на мечките. Във водата беше друго. Тук те не бяха ония непохватни дебелаци от брега, а силни и пъргави бойци, въоръжени с опасни бели саби. И никоя мечка не би се осмелила да ги нападне, особено така, както бяха сега, в многобройно стадо, готови да защищават до смърт децата си.

Верен на стадния инстинкт, още при първия сигнал Счупения зъб се претърколи в морето сред другите моржове, готов да продължи борбата тук, където се чувствуваше по-сигурен, по-силен и по-ловък, нескован от тежестта на тромавато си тяло.

Само Острия нокът остана на брега, смутен и раздвоен. От водата скимтеше и го мамеше Кривата перка, не разбрала защо още стои вън, защо не се спасява във водата — неспособна въобще да разбере, че мечката, като всеки сухоземен обитател, се чувствува по-самоуверена, по-неуязвима на сушата.

Полярните мечки достигнаха камарата от риби — една майка с мече, две млади мечки и един стар самец. Снежнобелите шуби на младите се отличаваха ярко от сламеножълтата козина на старите. Загризаха лакомо заледената риба. Ето, дотичаха още няколко мечки, а след тях — вечните им спътници, полярните лисици, с посивели за лятото кожуси.

Моржовете зареваха яростно от водата. Разтреперана от страх за детето си, Кривата перка не устоя. Майчината обич отново надви. Забравила ужаса от хищниците, тя се метна на брега и с ласкаво скимтене се провлече към детето си.

Навярно с него се е случило нещо! Може би е ранено, може би оглушало. Тя беше длъжна да го отвлече във водата, да го спаси, преди да са го видели онези — безпощадните…

Грозен спомен, кошмарен и неосъзнат, изплува от гънките на дивия й мозък, спря дъха й, овлажни очите й. Някога беше станало нещо. Какво? Кога! Пак такъв звяр, ужасът на съществуването й, беше връхлетял от мрака и отнел най-скъпото й, смисъла на живота й, всичко. Останала беше само мъката, непоносимата болка — и страхът да не загуби отново най-милото си…

А в същото време под ниския череп на Острия нокът се блъскаха други спомени — пак за такова същество, с такава бяла козина, също така отдавна… Мечето стоеше на едно място, без да чуе подканянето на дойката си, объркано от спомените си. Ето, една черна дупка, а вътре — топло, приятно, сигурно! Тъй сигурно — до онова голямо топло нещо… После навън, в звездната нощ, под бликащите сияния по небето, но пак хубаво, пак сигурно и спокойно. До него крачи същото голямо топло нещо… Заглушен, но незабравен напълно спомен, най-милият спомен. Огромно топло нещо…